— Понякога ми се иска просто да изчезне — каза Катрина.

— Ако искаш господин Би да го няма, няма да го има.

Четирисекундна пауза.

Шаде пееше.

— Идеята не е добра, Чет. Ако скъсаме, а ченгетата душат наоколо, може да се изнервиш и да сключиш сделка.

— Зарязваш ли ме?

— Гледах го по телевизията в „60 минути“. Гаджето на жената я издава за убийството, което са извършили заедно.

— Защо ме зарязваш?

— Не те зарязвам, Чет. Просто казвам, че двама души са много за едно убийство.

Пак Шаде.

Отново тишина и Глория Мендес натисна „Стоп“.

Виктория попита:

— Това ли ви е доказателството? Чет Манко предлага да убие Чарли и Катрина казва „не“.

— Не бързай толкова, Виктория — каза Стив. — Мисля, че тя е в ръцете им.

— Така ли? — невярващо.

— Да, мисля, че е престъпление да слушаш Шаде, докато правиш секс.

— Не сте толкова тъпи — намеси се Пинчър. — Манко казва, че ще убие съпруга й. Тя казва не, ще го направи сама.

— Не казва — отвърна Виктория.

— Подразбира се, когато заявява, че двама души са много за едно убийство.

— Типично доказателство в стил „Пинчър“ — Стив поклати глава. — Догадка от нещо, което се подразбирало и отгоре на всичко инсинуация.

Но Стив изобщо не мислеше така. Мислеше за четирисекундната пауза между предложението на Манко да убие Чарли и отхвърлянето с половин уста на идеята от Катрина. Постави се на мястото на съдебните заседатели. Една невинна жена би трябвало да каже: „В никакъв случай, Чет“. И би трябвало да доловиш гнева в гласа й. Но с паузата изглеждаше така, сякаш тя спокойно обмисля предложението и накрая отговаря нещо от сорта на: „Не ти вярвам, Чет. Ако ще убивам съпруга си, ще го направя сама.“

Съдебният заседател Стив реши, че Катрина е жена, която може и да е възнамерявала да убие съпруга си. Но адвокатът Стив вярваше на шестото си чувство. Не смяташе, че Катрина притежава злината, необходима за такава работа. Много ясно, че беше плиткоумна, алчна и шавлива, но убийца? Това беше голяма крачка и той не смяташе да я направи. Все още не.

— Имаш да свързваш много точки, Рей — каза Стив.

— Има и още нещо, което не знаеш. След като открива, че жена му се чука с друг, Барксдейл отива при адвоката си и му казва да подготви документи за развод.

Миранда Купър им подаде юридически документи, върху които пишеше: „Иск за бракоразводно дело“.

Стив не беше подготвен за това. Знаеше за Манко, така че чук-чук снимките не го изненадаха. Но Катрина никога не беше споменавала за развод.

— Няма подаден иск за развод — отвърна той.

— Не съм казал, че има — отвърна Пинчър. — Дел, кажи му. Явно клиентката му нищо не му е казала.

Фарнсуърт седна изправено.

— Барксдейл казва на Катрина, че знае за Манко и иска развод. Дамата не се радва на новината. Според предбрачното споразумение тя не получава нищо. Но ако Чарли умре, докато са женени, тя получава една трета от състоянието му.

— На това му викаме мотив — тонът на Пинчър беше снизходителен.

— Тя го моли да прошка — продължи Фарнсуърт. — Кълне се, че още го обича и ще зареже Манко. Подмамва Барксдейл в леглото за любимата му извратена игричка. И тогава го убива.

— Ако продължавате да мислите, че е нещастен случай — добави Пинчър, — погледнете доклада от експертизата относно човешкия фактор.

Миранда Купър извади още един документ.

— Не е възможно някой да се удуши случайно с този уред — каза Пинчър. — Барксдейл е трябвало само да се наведе напред, за да разхлаби яката. Но не е можел да го направи, ако тя го е притискала надолу, докато е лежал, вързан с разперени ръце и крака на леглото.

— Какво предлагате? — попита Виктория.

— Какво те кара да мислиш, че ще предлагам нещо? — попита Пинчър.

— Уводната ви лекция за начинаещи прокурори: „Никога не излагай доказателствата си пред защитата, освен ако не искаш споразумение.“

— Правилно — Пинчър се обърна към Глория и Миранда.

— Надявам се, че и вие двете слушате толкова внимателно, колкото госпожица Лорд. — Той извади лавандуловата си кърпичка от джоба, размаха я, после отново я сгъна и я пъхна обратно. — Убийство по непредпазливост. Дванайсет години, излиза след девет.

Стив извади физиономията си на стар покерджия. Трябваше да говорят с клиента си, преди да решат.

— Спомням си и още нещо, което казахте по време на лекцията — обади се Виктория. — Вършете си работата в съда и не се пазарете. Проверете свидетелите си и разкарайте тези, които могат да ви подведат. Никога не предлагайте споразумение, освен ако в доказателствата ви няма слаба брънка.

— Вие сте отличничка, госпожице Лорд — каза Пинчър.

— Страх ви е да не загубите. Още не знам защо, но ще разберем. Дотогава можете да си навиете споразумението и да си го заврете някъде.

Охо, помисли си Стив. Откога стана каубой?

Рей Пинчър повдигна едната си вежда и изправи глава, сякаш се опитваше да прецени дали се беше провалил с предложението си.

— Соломон, май трябва да кажеше на новопокръстения си съдружник, че в момента може би се надценява.

— Нищо не мога да й кажа Рей. Инстинктите й са по-добри от моите.

„Дръж се мъжки. Никога недей да противоречиш на съдружника си в лицето на врага.“

— Предложението ми е валидно до утре на обяд — после с изражение, гладко като изгладената му лавандулова риза, Пинчър се изправи и с погребална усмивка рече: — Ще ви придружа до входа.

Стив и Виктория събраха доказателствата и излязоха от конферентната зала след Пинчър, който ги поведе към асансьора. На половината път по коридора с метални врати и мокет щатският прокурор посочи една затворена врата.

— Преди да си тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.

На табелката на вратата пишеше:

M frame

Джон Цинкавич

Отдел „Семейни грижи“

— Нямаш ли други врати? — попита Стив. — Някоя с кола отзад? Или с екскурзия до Акапулко?

32.

Покойният Руфъс Тигпен

— Току-що отхвърли споразумение, без да се консултираш с клиента ни, а? — попита Стив.

— Катрина ще направи каквото й кажа — отвърна Виктория. Стояха пред вратата на Цинкавич.

— Беше ужасно арогантно.

— Да. Звучи като нещо, което ти би казал.

— Това е минало. Реших да заприличам на теб.

— Не ставай прекалено принципен. Имаме да водим дело за убийство.

— Е, и?

— Не се дръж като страхливец, Стив.

— Боже, създал съм чудовище!

— Не съм се отказала от моралните си принципи. Просто ставам по-прагматична. — Тя почука два пъти на вратата и завъртя топката преди някой да каже „Влез“.

Джак Цинкавич, разплут и безформен, седеше на стола зад обичайното метално бюро, близо до ръката му имаше кутия, пълна с понички. Мъж в оранжев гащеризон седеше на стол с права облегалка, глезените му бяха закопчани с белезници.

Покрай стената имаше картонени кутии, претъпкани с дела на малолетни, остатъци от безкрайни семейни несгоди в Маями. На перваза на прозореца имаше една дузина плюшени животни, играчки за малките свидетели, които се тълпяха тук заедно със социални работници, временни настойници и ченгета.

— Виж кой е тук! — провикна се Цинкавич и грабна една поничка с глазура. — Умникът и принцесата.

— Какво искаш? — попита Стив. — Имаме много работа.

— Познаваш ли този човек, Соломон? — Цинкавич посочи с поничката мъжа със затворническия гащеризон.

Стив го погледна. Гонеше четирийсетте. Бръсната глава.

Затворническа бледност и грозен белег. — Никога не съм го виждал. Какво е направил?

— Трафикант на кокаин. Вчера са го хванали. Присъди за автокражби, домашно насилие. — Цинкавич захапа поничката и продължи да говори с пълна уста. — Ами ти, Тигпен, познаваш ли този кретен?

Мъжът с оранжевия гащеризон се размърда.

— Това е езичникът — каза той.

Цинкавич облиза захарта от устните си.