— Съдебните заседатели не са кретени.

— Говорех за съдиите.

Все още седнала на пода, тя издърпа списъците си и започна да си води бележки. Стив се вгледа в нея. Без грим можеха да се видят луничките по носа й. Всяко ново откритие го очароваше още повече.

— Какво? — попита тя, като улови погледа му.

Размътеният му мозък му подсказа веднага, че има три варианта. Можеше да каже: „Мислех за доказателствата.“ Или пък: „Ти си невероятно красива и изключително талантлива, така че не ставай глупава и не се омъжвай за Бигбай.“ Но каза:

— Виктория, имам една много голяма молба към теб.

20.

Повод да избягаш

Трябваше подходяща обстановка, подходящо настроение, подходящ момент. В крайна сметка, щеше да помоли Виктория да се омъжи за него.

Вместо да го направи в офиса, изпълнен със задушливия мирис на амоняк и джангъра на желязната банда, Стив предложи да се разходят с колата. Сега в шевролета със свален гюрук, докато прекосяваха моста над океана, той се чудеше какво точно да каже. По радиото Глория Естефан се кълнеше, че ритъмът ще ги завладее. Той го прие като добро предзнаменование, миг по-късно преминаха през розово-белите имения на Стар Айлънд, където живееше Глория.

— Искаш ли сладолед от ананас? — попита Стив.

— Каква е голямата ти молба към мен? — звучеше недоверчиво.

— Ще ти я кажа, когато пристигнем.

— Къде?

— Ще видиш.

— Защо си толкова тайнствен? Обикновено караш право напред и правиш каквото си си наумил.

— Става дума за Боби.

— Ами казвай тогава.

— След малко.

Той спря колата на паркинга на Уотсън Айлънд и Виктория попита:

— „Папагалска джунгла“? Защо тук?

Паркира на сянка под знака, който показваше различните посоки към Перът Баул, Серпентариум, Фламинго Лейк и ваканционно селище „Евърглейдс“.

— Искам да ти покажа нещо.

Слязоха от колата и се запътиха към парка, като си пробиваха път през тълпа японски туристи. Стив купи два ананасови шейка от барчето и я поведе през лагуната, осеяна с бели водни лилии. Показа й жеравите с извити като буквата „S“ шии, и розовите фламинго, и червенооките розови лопатарки, с които често ги бъркаха. Минаха покрай снежнобелите чапли и дългокраките щъркели. Когато навлязоха в изкуствено създадената джунгла, бяха обгърнати от какофонията на птиците, филхармоничен оркестър от грачене и гукане.

— Добре, какво за Боби? — попита тя.

— Имай търпение — все още набираше смелост и съставяше плана си.

Като търсеха сянката на банановите палми, те поеха по една пътека, от двете страни на която имаше пауни с разперени опашки, минаха покрай езерото с алигатори и откритата естрада, където имаше представление с папагали и един папагал измъкваше банкноти от джоба на дресьора и предизвикваше аплодисменти.

— Пристигнахме. — Стив кимна към една кигелия. Цилиндричните й плодове висяха надолу като салами в деликатесен магазин.

Кацнало на един клон, едно какаду с лимоненожълти гърди ги гледаше разтревожено.

— Това онзи, за когото се сещам ли е? — попита Виктория.

— Здрасти, маце — поздрави господин Ръфълс.

— Здрасти, хухавелнико. — Тя се обърна към Стив. — Още ли злорадстваш за делото „Педроса“.

— Категорично не. Не си ме разбрала.

— Престъплението е наказано?

— Правосъдието е раздадено. Клиентът ми няма да иде в затвора. Господин Ръфълс има хубав дом. И всички са щастливи.

— Всички са щастливи — каза господин Ръфълс.

— Можеш да намериш логично оправдание на всичко.

— Искам само да изтъкна, че целта понякога наистина оправдава средствата.

— Добре, разбрах. Молбата ти е незаконна, но в извратеното ти съзнание е справедлива по свой начин.

— Знаеш ли колко много обичам Боби?

Тя разбърка шейка си със сламката.

— Това е едно от реабилитиращите те качества.

— Бих направил всичко за него, законът да върви по дяволите.

— И къде е моето място?

— Има една разярена амазонка, която се казва Лиса Равкдрайв, лекарката, която твърди, че съм неспособен да се грижа за Боби. Тя е главният свидетел на Цинкавич.

— Ще свидетелствам в твоя полза, ако това искаш.

— Горе-долу.

— Тогава какъв е проблемът?

— Казах на Равкдрайв, че съм сгоден, и тя иска да се запознае с годеницата ми.

— Защо казваш такива неща?

— Импровизирах.

— Импровизирах — обади се господин Ръфълс.

— Коя е щастливката… — Лицето на Виктория пребледня. — Не, не може да бъде.

— Ще се преструваш само няколко часа. Аперитив, вечеря, десерт, нищо повече.

— Това не е етично…

„Естествено, че това ще е първата й реакция.“

— Напълно незаконно…

„Втората също.“

— Измама пред съда…

„Стига толкова!“

— Може да ни отнемат правата.

— Е, ще го направиш ли?

— Не! — тя се дръпна от него и тръгна по една сенчеста пътека.

Той се затича след нея.

— Виктория, ти си единствената ми надежда.

— Защо аз?

— Катрин Зита Джоунс е обвързана.

— Аз също. — Тя навря годежния си пръстен в лицето му.

— Пък и никой няма да повярва, че сме сгодени.

— Не съм сигурен, но мисля, че току-що ме обиди.

— Аз не умея да лъжа.

— Никога ли не симулираш оргазъм?

— Твоите гаджета може и да го правят.

— Правят го, когато са сами. Моля те, Виктория, наистина разчитам на теб.

Тя сбърчи чело по същия начин, както правеше в съда, когато се мъчеше да намери решение на някой проблем.

— Дори и да можех да убедя докторката, че съм ти годеница, не бих го направила.

Над главите им птиците се виеха над дърветата и вдигаха врява с техните писукания и чуруликания, гукания и свиркания.

— Знаеш ли каква е основната разлика между нас двамата? — попита той.

— Аз ще стана съдия, а ти ще свършиш в затвора.

— Отказваш да поставиш под съмнение властта.

— Поставям я под съмнение. Но няма да я пренебрегна.

— Смяташ ли, че държавата трябва да ми отнеме Боби?

— Разбира се, че не.

— Тогава ми помогни.

— Не мога и няма да наруша закона.

— На нищо ли не те научих? Законът не върши работа. Затова ти трябва да го изработиш.

— Съжалявам, не мога да го направя.

Раздразнението му прерасна в гняв.

— Майната ти, не мога да повярвам! Ти продължаваш да се държиш като шибан робот. Досега трябваше да си разбрала, че на Мадам Справедливост й го вкарват кучешката. Законът се навежда върху стола като момиче в хотелската стая на Коби Браян*.

[* Известен баскетболист от Националната баскетболна асоциация на САЩ. — Б.пр.]

— И казват, че не си бил чаровен.

Излязоха от джунглата, тишината запълваше пространството между двамата и ги отдалечаваше един от друг. Покрай езерото майка снимаше двете си малки момиченца с пурпурни какаду на раменете.

Стигнаха до края на залива. Рачета, големи колкото нокът, се бяха скупчили по мокрия пясък. Накокошинени рибарки проверяваха дали не е останало нещо за хапване по плажа. На другия бряг биеше камбана и бариерата се спускаше. Движението по Венецианския мост беше спряно.

— Трябва да ти кажа нещо за Боби — каза той.

— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.

Спряха под една бурсера, малките й червени плодове висяха на гроздове. Лицето на Виктория беше половината на слънце, половината на сянка.

— Когато Боби беше на десет — започна Стив, — майка му Джанис се премести да живее в една комуна в Панхендъл. Вселенските приятели на не знам си какво. Психопати и наркомани. Когато Джанис не беше друсана, биеше Боби и му крещеше стихове от Библията. Когато се надрусаше, го затваряше в клетка за кучета и отиваше в града за няколко часа или няколко дни.

— Боби ми каза за клетката. Звучи ужасно. Честно, Стив, бих искала да ти помогна, но…

— Той напредва с всеки изминал ден. И щом успея да му осигуря специално обучение, ще се справя още по-добре. Но тази гадна докторка иска да ми го отнеме и да го прати в болница.