— Ако това е пак някой от номерата ти…

— Не и щом става дума за Боби — отвърна кротко той. — Никога, когато става дума за Боби.

11.

Услугите на Рудник

Стив беше излъгал. И беше казал истината. Това за Боби беше сто процента вярно. Боби беше на първо място и нямаше игрички и номера, когато ставаше дума за него. Но другото: _Успех. Твое е._

Това си беше една голяма и тлъста лъжа.

Вината не беше негова, каза си Стив. Като нервен свидетел, който дава показания, Виктория сама се беше издала.

„Нае ме… Утре сутринта подписваме договора.“

Докато я въвеждаше в дома си, Стив не си направи труда да я поправи.

„Не, Вики, не те е наела, докато стройната дама не е подписала договора.“

Което означаваше, че имаше време до утре сутринта да открадне делото, както веднъж беше откраднал начален удар срещу университетския отбор на Флорида в бейзболен мач. Не беше подскачал на стартовата линия, като че ли се готви да скочи за топката. Почесваше се по задника, правеше се, че куца, приспиваше питчъра… после се втурна с всички сили към базовата линия.

— Къде е новият ти офис? — уж съвсем небрежно попита Стив.

— Още нямам.

Което означава, че ще се срещнат в дома на Барксдейл, заключи той. В ресторант щеше да е прекалено явно. Добре, половината му план беше готов. Щеше да иде в Гейбълс Истейтс преди Виктория. Какво щеше да каже, като пристигне — това щеше да го мисли по-късно, защото нямаше ни най-малко представа.

— Къде е моят Боби? — провикна се Стив, когато влязоха вътре.

Никакъв отговор.

— Хайде, хлапе. Искам да те запозная с един човек.

Пак никакъв отговор.

Стив се чудеше как Виктория ще реагира на момчето. Някои жени се стягаха. Други не му обръщаха никакво внимание. Няколко се бяха изплашили, но кой можеше да ги вини? Една романтична вечер обикновено не свършваше с единайсетгодишно момче, което клечи пред леглото и лае.

Виктория огледа всекидневната на Стив, обзаведена като общежитие на някогашно студентско братство. Масичка за кафе, направена от дъска за сърф. Плакат на полузащитника Дан Марино. Скулптура, ако така може да се нарекат няколко стотици смачкани бирени кутии, оформени като голо женско тяло. Черното кожено канапе, което сякаш бе стояло под дъжда, беше заринато от вестници и списания. Общо взето, дом на позастарял тийнейджър.

Без предупреждение с мълниеносно движение една малко кокалеста фигура се стрелна от завесите на прозореца и се метна на дивана. Камуфлажната униформа я нямаше и момчето беше само по гащета.

— Ето те и теб — каза Стив.

Боби пъхна колене под брадичката си, сгуши се в ъгъла на канапето и започна да се клати напред-назад. Беше толкова кльощав, че стърчащите му ребра приличаха на скеле на новострояща се яхта. Дългата му коса се нуждаеше от подстригване и черните му очила бяха целите омазани. Краката му бяха боси и беше наклонил глава така, че ухото му почти опираше до рамото. Виктория усети силна пробождаща болка. Момчето изглеждаше умствено недоразвито. Вероятно и физически също.

— Боби, това е Виктория Лорд — каза Стив.

— Здравей, Боби — поздрави весело тя в опит да успокои момчето. Приближи се към канапето и протегна ръка, но момчето се скри още по-навътре във възглавниците.

— Боби не обича да го пипат — обясни Стив, като стегна кърпата около кръста си. На светло Виктория забеляза, че се поддържа във форма. Добре развит гръден кош и рамене. Отвърна поглед, искаше й се да се облече.

— Виктория е моя приятелка — каза Стив.

В името на детето реши да не му противоречи.

— Няма да те отведе — продължи Стив мило, с глас, който никога не използваше в съда. — Помниш ли какво ти казах за нея?

— Че е цапната в устата богата кучка — отвърна спокойно Боби.

— Колко мило! — Виктория се насили да се усмихне.

— Чичо Стив каза и още нещо — гласът на момчето стана по-плътен. — „Тя е хубава и умна, и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“

Изненадана, Виктория се обърна към Стив.

— Казал си това?

— Боби казва само истината. Не може да излъже, дори и да иска.

— Каква странна двойка сте!

— Каза, че нямаш рудницици — добави момчето.

— Стига толкова, Боби — намеси се Стив.

— Рудницици? — никога не беше чувала тази дума.

— Маратонки — каза Стив. — Като Рийбокс.

— Не, не са — отвърна Боби.

Виктория стрелна Стив с поглед, но той не се издаде с нищо.

— Боби е много специално хлапе — каза гордо той.

— Аз съм дебил, който го бива в неща, за които никой не го е грижа.

— Сигурна съм, че си много повече — отвърна Виктория.

Прекъсна ги един глас:

— Ще дойдеш ли обратно в леглото, Стив?

По коридора се зададе млада жена с дълга тъмна коса. Виктория я познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, защото жената имаше само златни халки на ушите и черни джапанки с мъниста. Гърдите й бяха големи и кръгли, зърната й гледаха навътре като леко кривогледи очи. Сега за Виктория имаше два гръдни коша, които да не гледа.

— О! — възкликна жената, като се опита да прикрие гърдите си, но ръцете й бяха прекалено малки за целта.

— Това са рудницици — каза Боби, като посочи към гърдите на жената.

— О, госпожице Лорд! — каза тя. — Не знаех… Разбира се, София Ернандес. Съдебната стенографка с прозрачна блуза, достъпен телефонен номер… и огромни балкони.

— Здравей, София! — поздрави Виктория, след което се обърна към Стив. — Май е време да си вървя.

— Почакай секунда — той се запъти по коридора към спалнята.

Боби отново преправи гласа си, така че заприлича досущ на този на чичо му.

— „Доктор Харолд Рудник е сръчен пластичен хирург, завършил е Академията. Запазената му марка са добре оформените гърди, закръглени, без да висят. Ако ищцата иска нещо различно от традиционното напомпване, трябва предварително да уведоми доктора.“

— Заключителната пледоария на Стив, дума по дума — каза София на Виктория, ръцете й обгръщаха собствените й рудницици. — Направи ми ги безплатно, защото съм съдебна стенографка. Ако искаш, сигурна съм, че Стив може да ти уреди намаление.

Какъв беше любезният отговор на подобно предложение? Виктория не знаеше.

— Твоите имат хубава форма — продължи София. — Трябва ти само малко обем.

„Аз съм на чужда планета в далечна галактика. Как се озовах тук?“

Стив се върна във всекидневната, носеше обувката на Виктория и си беше сложил долнище на анцуг, слава Богу! Той хвърли една мъжка риза на София.

— Старите рудницици бяха силиконови — каза Боби. — Тъпи буци, пълни с невротоксини.

На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“

— Метил, етил, кетон — продължаваше Боби. — Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…

— Стига си се перчил — скара му се Стив.

— Детето е гений — каза София. — Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.

— Не съм идиот, вулво — извика Боби.

— Боби! Това е много грозна дума — каза София.

— Не, не е — запъна се момчето. — Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.

— Научил си наизуст речника? — попита Виктория.

— Не целия. Искаш ли да играем на имена?

— Не знам как се играе.

— Кажи му едно известно име — намеси се Стив.

— А президентът Джордж У. Буш?

Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.

— ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.

— Браво! — каза Стив.

— Казва се ангиограма — поясни София.

— Анаграма — поправи я Боби.

— Как го направи? — попита Виктория.

— Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.