Докато спираше на покрития с натрошени миди паркинг до плажа, кадилакът вдигна кълба от прах. Стив забеляза стария крайслер империал на баща си, с каяк, вързан на багажника, петна от ръжда по капака и каросерията, където беше капала солена вода. След принудителното си пенсиониране Хърбърт се беше заловил да гребе из Флорида Бей, да изследва Евърглейдс и да лагерува на необитаеми острови.

Таверна „Тортуга“ не беше нищо повече от отворена маорска колиба с тръстиков покрив и четириъгълен бар с високи столчета. Температурата се колебаеше около трийсетте градуса и из въздуха се носеше мирис на сол и остър дим, който идваше от отворената кухня. Докато се приближаваше, Стив видя баща си да седи на един от високите столове с чаша мартини пред него. Тенът на Хърбърт се доближаваше до цвета на силно запарен чай. Носеше шорти цвят каки и тениска от някоя сергия за скариди в Кий Уест с надпис „Яжте ги сурови“. Дългата му чуплива бяла коса бе сресана назад и се къдреше около врата му.

Изглеждаше стъписващо различно от образа, който Стив си беше изградил за него, елегантно облечения адвокат от ситито и по-късно многоуважаван съдия. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с раираните костюми на баща му, провинциална южняшка традиция. Когато Маями стана по-изискан, Хърбърт го последва. Като старши съдружник в адвокатската си фирма той премина на костюми „Савил Роу“ и съветваше по-младите адвокати: „Мислете като евреи, обличайте се като англичани.“

Като се приближи, Стив чу гласа на баща си, понесен от източния бриз. Явно забавляваше барманката, която гонеше четирийсетте.

— Та значи аз разглеждам делото за сексуално насилие и въпросната малка дама свидетелства, че шефът й я тормозел да му пусне — гласът на Хърбърт беше толкова мелодичен, че можеше да танцуваш на него. — Адвокатът й я накара да каже на съдебните заседатели какво точно й е казал шефът й, но тя не можеше, защото бе прекалено скромна. Тогава й казах: „Напишете го, госпожице, а аз ще го дам на заседателите“. И тя написва на лист хартия „Ужасно искам да те чукам“, и аз го давам на съдебните заседатели. Заседатели едно и две го прочитат и го подават нататък, но заседател три спи здраво.

— Май се досещам какво следва — каза барманката.

— Чакай, Джинджър, споменах ли, че заседател две е готина мацка, а заседател три — мъж на средна възраст? Та така, момичето сръчква нашия човек, събужда го и му подава бележката. Той я прочита, ухилва се сякаш е спечелил от лотарията, намига й и пъхва бележката в джоба си.

Барманката се разсмя:

— Знаех си!

— Изобщо не се е случило — намеси се Стив, като се настани на съседния стол. Отзад на стената висеше платно, прободено от зъби на акула, а перките на вентилатора мързеливо се въртяха над главите им.

— Здрасти, синко. Истина е. Всяка дума.

— Съдебен фолклор.

— По дяволите, нали бях там! — той се обърна към барманката. — Джинджър, това е моето момче Стивън, голям умник е.

Джинджър имаше гъста руса коса и носеше бели шорти с горнище на цветя, което представляваше просто един шал, вързан отзад на гърба. Раменете й бяха прегърбени и почернелият от слънцето корем беше почнал да увисва. Имаше умореният вид на жена, която е прекарала прекалено много време с прекалено много неподходящи мъже и не е направила нищо, докато е било време.

— Искаш ли нещо, умнико?

— Бира. Наливна.

— Нещо за ядене.

— Ти рибена супа ли ще ядеш?

— Алигаторите в тресавището ли дрискат?

— Рибена супа с малко шери и пържени рачешки хапки.

— Готово.

Тя си тръгна и двамата мъже започнаха да се оглеждат един друг. Все още хубавото лице на Хърбърт беше набраздено от бръчки и нашарено от старчески петна, но очите му — ясни, тъмни и блестящи, бяха същите като на сина му. Тъмният загар правеше усмивката му прекалено ослепителна.

— Как е Боби? — попита Хърбърт.

— Напредва. Кошмарите намаляват, гърчовете също.

— Ще го прегърнеш от мен и ще му кажеш, че дядо много го обича.

— Естествено. — На старецът му беше по-лесно да изпрати сърдечно послание по куриер, отколкото да го достави лично, реши Стив. — Днес е в Аквариума заедно с Тереса и Марвин. Луди са по него.

— Добри хора. Пращаха ми бележки, за да ми кажат кой лъже.

Този месец Стив пет пъти беше водил Боби до Аквариума. Щяха да са трийсет, ако нещата зависеха от момчето. Каквото и да привлечеше вниманието му, скоро се превръщаше в мания и в момента беше луднал по дресираните тюлени. Стив си го представяше как точно имитира рева им, подлъгва ги да скочат от платформите и създава хаос в шоуто.

— Какво има, татко? Какво е толкова спешно?

— Всяко нещо с времето си, синко — Хърбърт отпи от мартинито си и се изправи. — Срещаш ли се с някого?

— Имаш предвид с жена?

— Не с Дядо Коледа. Естествено, че с жена.

— Нямам време.

— Така ли? Или нямаш какво да й предложиш?

За Бога! Пак ли, помисли си Стив. Джинджър му донесе бирата и паница с димяща супа.

— Хайде, татко, кажи ми за какво ме довлече дотук.

— Жените искат състоятелни мъже — заяви Хърбърт, явно нямаше намерение да престане.

— Искаш да кажеш — пари.

— Обществено положение. Престиж. И пари.

— Лъжливи богове, до един — отвърна Стив.

— Какво стана с телевизионната говорителка? Даян еди-коя си.

Стив изпи голяма глътка от бирата си.

— Заряза ме заради съдружник в „Морган Луис“.

Хърбърт кимна с разбиране.

— Значи вече мога да те попитам. Циците й истински ли бяха?

— Точно колкото усмивката й — Стив си спомни първия път, когато Даян дойде в къщата му. Тя се огледа и му предложи да продаде мебелите по eBay*.

[* Аукцион в интернет. — Б.пр.]

— А онази акула с картите — продължи Хърбърт. — С нея какво стана?

— Сали Пантър не беше акула с карти. Работеше като крупие в казино „Микосуки“ — Стив гребна с лъжицата от ароматната рибена супа, пълна с месо. — Намери си някакъв баровец и се премести в Палм Бийч.

— Нещата май се повтарят?

— Да, срещам се с празноглави жени.

— Просто умеят да се продават.

Джинджър плъзна кошничка с рачешки хапки към Стив.

— Накара ме да се довлека дотук само за да ме сриташ в топките?

— Първо се нахрани с кеф — каза Хърбърт.

„Кеф“ не беше дума, която Стив обикновено свързваше с компанията на баща си. Но нямаше друг избор. Хърбърт Соломон трябваше винаги да командва. Щеше да си изиграе картите, когато той решеше. Стив реши да се наобядва спокойно, дори с риск да получи киселини в стомаха.

— Имаш ли вести от Джанис? — попита Хърбърт.

— Нито дума — Стив реши да не споменава мръсния зелен пикап. Стори му се, че го мерна пак по южната магистрала, но гледаше в огледалото за обратно виждане и не беше напълно сигурен. — Може вече да е заминала на вълшебното си тайно пътешествие.

— Малката Джанис — промърмори Хърбърт и се загледа във водата, над която се виеше една чайка. — Спомням си как слагах спомагателни колела на първия й велосипед. Какво стана, по дяволите?

— Стана това, че след като сложи колелата, повече не й обърна никакво внимание.

— Аз ли съм виновен за глупостите й?

Стив натопи една хапка в киселия сметанов сос и я пъхна в устата си. Пушеното рачешко месо имаше вкус на люти зелени мексикански чушлета.

— Наркотиците. Кражбите. Това, че се влачеше с разни боклуци. Правеше го само за да ти привлече вниманието.

— Предполагам, че ти пък си се прецакал, защото не съм идвал да гледам детските ти бейзболни мачове.

— Това го пропуснах, влязох директно в Юношеската лига.

Тези мачове пропусна. Плюс баскетбола в неделя, състезанията по ориентиране и бейзбола в колежа. Закъсня за първото ми причастие, защото изнасяше лекция на конгрес на колегията, и пропусна дипломирането ми, защото имаше дело.

— Господи! Дъщеря наркоманка и вечно мрънкащ син. Може би трябва да ви направя ДНК тест да видя дали не носите гените на млекаря вместо моите.