Уадъл се завъртя към масата на обвинението и дръпна спусъка. Стрелата изсвистя през съдебната зала и се заби в гърдите на чучелото с гадно _туп!_ Ръцете му се разтресоха и главата му увисна. Заседателите стояха с отворена уста.

— Представете си чупенето на кости и разкъсването на кръвоносни съдове. Представете си болката и ужаса. Представете си как Бен Стъбс гледа как кръвта му изтича, докато губи съзнание.

Виктория беше бясна. Можеше да протестира. Но щетите вече бяха нанесени. Сега, до края на процеса, винаги щом се споменеше за харпуна, заседателите нямаше да слушат. Умовете им щяха да са приковани към ужасната гледка и звук. Стрелата, която пронизва гърдите на Бен Стъбс.

— Сега ще седна — заяви Уадъл, докато стрелата още потрепваше. — И искам да слушате толкова внимателно госпожица Лорд, колкото слушахте мен. Обвинението иска само справедливостта да възтържествува. Справедлив процес за всички.

„Обвинението иска само справедлив процес — казваше Пинки Любер. — Справедлив за обвиняемия, но справедлив и за народа на Флорида.“

Стив натисна паузата и картината замръзна. Видеозаписът беше отпреди двайсет години, но Пинки не се беше променил много. Плешив, дебел, розовобузест. Като всички добри юристи, той се чувстваше удобно пред ложата на съдебните заседатели. Беше на своя почва и преди да отстъпеше и сантиметър от нея на обществения защитник, щеше здравата да го притисне. Дори и при предварителния подбор на съдебни заседатели.

Стив вдигна краката си на малката масичка, — наля си в голяма чаша „Джак Даниълс“ — чакаше го дълга нощ — и пусна записа.

— Господин Уили Мейс е обвинен в ужасно престъпление — продължи Любер. — Жестоко двойно убийство, убийството на невинна жена и нейното бебе. Сега имам няколко въпроса, които искам да задам на всеки от вас, за да изберем заседатели, които да са справедливи и към двете страни.

На екрана Любер стоеше на една ръка разстояние от ложата, достатъчно близо, за да може да гледа всеки в очите, без обаче да навлиза в личното му пространство.

— Съдебен заседател номер едно. Господин Конот, да започнем с вас.

На екрана се показа банката на съдията и самият съдия Хърбърт Соломон. За разлика от Пинки, той се беше променил значително. На екрана се виждаше красив мъж около четирийсетте със скъпа подстрижка и авиаторски очила. Челюстта му още не беше омекнала, косата му още не беше побеляла, но имаше и още нещо по-различно. Изражение, което Стив едва си спомняше. Когато съдията се обърна към съдебните заседатели, на лицето му сияеше спокойна и уверена усмивка. Той изглеждаше щастлив. Това беше неговата съдебна зала, упражняваше професията, която обичаше. — Какво ли значеше да загубиш всичко това? Колко дълбоки бяха раните му?

Реджиналд Джоунс седеше на подобното на подкова бюро под съдийската банка, молител пред своя крал. Сечивата му бяха стриктно подредени пред него. Бележници, стикери за доказателства, уред за запечатване и самото дело „Щатът Флорида срещу Уили Мейс“.

Стив отпи от уискито си, докато гледаше как съдебен заседател номер едно обяснява, че няма морални или религиозни възражения срещу смъртното наказание.

— В Библията пише око за око.

Боби, бос както винаги, влезе във всекидневната, с подложка с листове в едната ръка и с фрапе от гуаве в другата.

— Проучих всички данни, чичо Стив, но не знам дали ще ти помогнат.

— Да видим какво имаш.

Докато Любер задаваше въпросите си на видеозаписа, Боби взе да му обяснява как обобщил демографските данни на съдебните заседатели от седемнайсетте процеса. Понякога самите въпроси разкривали расовата принадлежност. „Като афроамериканец, който живее в Либърти Сити, някога бил ли сте тормозен от бели полицаи?“ Понякога ключът се криеше в отговора. „Това, което ченгетата сториха на горкия господин Макдъфи, е престъпление, но аз не излязох на улицата да вдигам бунтове като онези глупаци?“ Други неща, като принадлежност към Африканската методистка църква, граждански организации и постоянен адрес, също помагаха.

— От двеста и четиримата съдебни заседатели във всичките процеси двайсет и трима са афроамериканци — каза Боби. — Това прави около единайсет процента, което е по-малко в съотношение с населението, но не е скандално.

— Не е достатъчно ниско, за да говори за систематично изключване.

— Точно това имам предвид, чичо Стив. Всеки процес има поне по един чернокож съдебен заседател, някои и по двама.

— Но никога повече от двама?

— Не, освен ако не броиш и заместниците.

— Нещо друго?

— Почти няма отхвърлени афроамериканци. Включените в предварителния подбор се приемат и от двете страни.

— Както и при процеса на Мейс. При подбора са само пет. Трима от тях са избрани, а един е резерва. Невероятни съвпадения.

— Може би защото афроамериканците са солидни пичове.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда всички, черни съдебни заседатели са имали добра работа.

Боби подаде на Стив бележките си. До името и адреса на всеки племенникът му беше написал и професията на чернокожите заседатели. Пощенски работник. Зъболекар. Счетоводител. Строител. Фелдшер. Зъболекар. Надзорник.

_Надзорник?_

— Това не е подбор на съдебни заседатели! — извика Стив. — Това е среща на „Ротъри Клуб“. Събрание на републиканци. Тези хора карат буици. Къде са безработните? Хората на социални помощи?

— Гледа ли началото на касетата, чичо Стив?

— Какво да гледам? Празна зала. Превъртях до началото на подбора.

— Трябваше да го пуснеш поне малко. Господин Джоунс дойде и започна да прави нещо, но не можах да разбера какво.

Стив пренави касетата до началото. Както и първия път, камерата беше включена, но залата беше празна. Минаха няколко минути.

— Кой казва, че съдебните процеси са скучни? — попита Стив.

— Остави я.

След няколко секунди един униформен съдебен пристав въведе няколко десетки души в залата. Носеха пластмасови табелки, на които пишеше, че са съдебни заседатели. Въпреки че за момента бяха още _вероятни_ съдебни заседатели. Изборна група. Минаха още няколко минути. Гражданите седнаха на твърдите пейки, някои четяха вестници, но болшинството изглеждаха отегчени.

Влезе Реджиналд Джоунс, буташе нещо като зарзаватчийска количка, пълна с папки. Седна на мястото си под съдийската банка, усмихна се към галерията и започна да говори. Звукът не беше пуснат още, така че Стив не можеше да чуе какво точно казва. Но скоро пред бюрото на Джоунс се нареди опашка и Стив разбра какво става.

— Джоунс пита кой иска да бъде освободен от задължението по неотложни причини — каза той на Боби.

След няколко минути половината народ се изви пред бюрото на заместник-секретаря. Явно много хора се бяха затъжили за умиращите си лели. Само след няколко секунди схемата се избистри.

— Пуска чернокожите съдебни заседатели да си вървят — каза Боби точно когато един младеж с плитчици излезе тичешком от залата.

— Не всички. Задържа по-старите и по-добре облечените, както и повечето бели.

— Ето и един бял пуска. — Боби посочи към следващия на опашката. — Толкова е голям, че сигурно господин Джоунс се страхува от него.

Така беше, мъжът беше огромен, раменете му почти изпълваха екрана. Джоунс се усмихна широко, енергично раздруса ръката на здравеняка и после му подаде лист хартия. Мъжът кимна и се запъти към вратата. Съдебните заседатели от галерията го аплодираха и мъжът им махна с ръка, спря, когато някой му подаде химикалка и листче. Явно за автограф. Тогава Стив го позна.

— Ед Нюман — каза Стив. — Бранител на „Делфините“ през осемдесетте. Сигурно е имал мач в понеделник вечерта и не е можел да остане за заседанието.

— Гледай. Става интересно.

Следващият на опашката приличаше на латиноамериканец, носеше син работен гащеризон и Стив успя да види логото на някогашните непрежалими „Истърн Еър Лайне“. Съжалявам, не се приема. Зад него добре облечена бяла жена на средна възраст. Съжалявам, мадам. И вие трябва да — останете. После бял мъж на средна възраст в костюм. Пак усмивка от Реджи Джоунс. Подпечатва лист хартия, мъжът се покланя признателно и излиза. Камерата хваща черното кепе на главата му.