На открития бар висяха няколко постоянни клиенти, а Лиз О’Конър, местна певица, свиреше на китара и припяваше: „Знам, че е време да си ходя, когато банкоматът…“

— Какво ще кажеш за малко стриди с лимон и чесън преди да говорим с Делия? — предложи Стив.

— Не чу ли, че докторът каза никаква пикантна храна?

— Да, мадам, както кажете.

Погледна го отново с питащ поглед „кой е този човек“, а Стив просто се усмихна и отвори вратата, за да влезе. Подобно на повечето места за хранене на Кийс, и в „Хавана Виехо“ преобладаваше морската тематика — котви, шамандури и челюсти на акули плюс черно-бели снимки на Куба отпреди Кастро по стените. Въздухът беше изпълнен с аромата на кърито от яхнията с рапани. На съседната маса, под снимка в рамка на яхтклуб в Стара Хавана, местни по шорти, тениски и сандали плюска риба меч със сос от манго и шотландски чушлета. Делия Бустаманте, собственичка и главен готвач, имаше страстна чувствена връзка с храната. Беше, по спомените на Стив, доста гореща и в спалнята.

— Гладна ли си, Вик? — попита той, докато се отправяха към кухнята.

— Мислиш ли, че Делия ще ти сготви?

— Защо да не ми сготви?

— Ти ли скъса с нея?

— Винаги запазвам приятелските си отношения. Част от чара ми е.

— Така ли? А останалото какво е?

Влязоха в кухнята през люлеещите се врати. Делия стоеше пред газова печка и бъркаше нарязана папая и ябълки в кастрол за сосове, от който се носеше мирис на кафява захар и канела. Ябълков сос с папая, гарнитурата към един от специалитетите й: пикантна сьомга на скара.

— Какво готвиш, бейби? — Стив разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне от двайсет крачки разстояние.

Делия вдигна глава от котлона, черните й вежди се извиха. Беше облечена в прилепнало долнище за йога и розов изрязан потник с дантела отпред. Дантелата нямаше подплата и горната част на карамелените й цици лъщеше от потта. Черната й коса беше прибрана назад и подчертаваше скулите й.

— Копеле такова! — След което продължи на испански: — Мръсна гад, кучи син, отрепка такава!

— Майка ми не е кучка — отвърна Стив.

— Шибано лайно! — Хвърли лъжицата по него, мина на петдесет сантиметра от главата му, но сочни парченца папая опръскаха тениската му.

— Делия, съкровище. Ти си разкошна жена. Какво ти става?

— Копеле! — Грабна сатъра и го запрати през кухнята. Стив щеше да се наведе, но хвърлянето беше високо и на дължина, сякаш някой сдал багажа от нерви кетчър хвърля топката към центъра на игрището, опитвайки се да навакса откраднатите от рънъра секунди.

Сатърът се заби в дървената колона със звучно _прас_ и си остана там. Тогава Стив осъзна, че не той беше мишената. Снимката му беше закачена на колоната. Бяха го хванали на салатения бар на ресторанта, отметнал глава назад, поглъщаше една стрида. Някой беше нарисувал мустаци ала Салвадор Дали на фотографията и изглеждаше така, сякаш е шмръкнал по една мишка във всяка ноздра, като навън се подаваха само опашките им. Черна превръзка, пак дело на художника, му придаваше вид на съгрешил пират. Сатърът беше разцепил челото му на две.

— Щом така се чувстваш, ще прескоча панирания костур с гъби — каза Стив на Делия.

След пет минути тримата седяха на една маса за пикник от червено дърво на самия плаж пред вратата на кухнята. Виктория се опитваше да успокои Делия със сестрински разговор. Да, Стив можел да бъде невероятен кретен. Господ й бил свидетел, че не веднъж и дваж й се искало да му смачка главата.

— Но той има много високо мнение за вас, госпожице Круз, и сме дошли във връзка с делото. Затова ви молим да ни отговорите на няколко въпроса… — но преди Виктория да започне разпита, Делия я изпревари с въпрос.

— Тази цицина на главата на копелето… С тигана ли го цапардоса?

— Изкушавах се, но, уви, не.

— Жалко. Спиш ли със свинята?

— Светотатство е — намеси се Стив — да ме наричаш „свиня“. Тя не е кашер.

— Ние сме съдружници — отвърна Виктория — и…

Как да го каже? Любовници за момента?

— Стига, Делия — намеси се Стив. — Дошли сме по работа. Остави личния багаж настрани.

Делия разкопча шнолата, която държеше косата й, и тръсна глава. Дълги черни къдрици се посипаха върху голите й рамене. Обърна се към Стив и го изгледа с толкова остър поглед, колкото сатъра за месо.

— Тази висока студена бира по-добра ли е в леглото от мен?

— О, Боже! — отвърна Стив. — Защо не ме попиташ кое е по-добро: раци или филе миньон?

— Защото каза, че съм най-добрата любовница, която някога си имал.

— Мисля, че казах „най-шумната любовница“.

— Каза най-добрата! — Настоя тя и повтори думите му на испански: — „Ти си най-добрата любовница, която съм имал през живота си.“

— Това беше преди да срещна Виктория.

— Значи тя е по-добра!

— Не съм казвал такова нещо.

На мен ми го каза, помисли си Виктория.

— Успокой се, Делия — продължи Стив. — Любенето не е олимпийска дисциплина. Съдиите не дават точки за артистично изпълнение. То е физическо, химическо и емоционално усещане и чувството ти идва отвътре.

— Ти пък какво разбираш от чувства? — попита Делия.

— Казвам само, че всеки е най-добрият любовник за този, с когото е. В даден момент дори не можеш да си представиш да бъдеш с някой друг. Но нещата се променят. Хората продължават нататък.

Делия съчувствено погледна към Виктория.

— Ай, и твоето сърце ще разбие, чика.

— Делия, не съм ти разбил сърцето.

Тя притисна с ръка пищната си гръд.

— Дадох ти всичко.

— Даде ми плодова пита с манго. Какъв е този театър сега?

— Стив, защо не отидеш да се поразходиш и не ни оставиш да си поговорим по женски? — предложи Виктория.

— Делия, бъди честна — настоя Стив. — Просто се забавлявахме. Никога не сме си казвали, че се обичаме дори.

— Когато ти правех буйабес*, това не беше ли любов? — очите на Делия искряха.

[* Френско рибено ястие. — Б.пр.]

— Правиш буйабес за осем души.

— Не и с домашно приготвени кротони.

— Добре — намеси се Виктория. — Да се разберем за нещо: Стив е безчувствен кретен.

— Не, не съм.

— Виж се само — каза Делия с отвращение. — Лижеш задници! Вършиш мръсната работа на Грифин. И съдебните заседатели ли ще излъжеш така, както излъга мен?

— Никога не съм те лъгал — отвърна Стив. — Нито веднъж.

— Каза, че цял живот си можел да ядеш моите пържоли на скара.

— Мога, пържолите ти са страхотни. Ситно нарязаното лукче отгоре… никога не съм опитвал подобно нещо.

— Тогава защо ме заряза?

— Пътят беше дълъг. Тръгнахме в различни посоки — присви рамене, сякаш търсеше какво да добави. — Започнах да ям суши.

— Копеле!

Виктория искаше да отклони разговора от кухнята на Делия, а също и от спалнята й — по възможност.

— Госпожице Бустаманте, вие сте потенциален свидетел по дело за убийство и наистина трябва да разберем какво знаете.

Един пеликан кацна на кея и се втренчи към тях над торбата под клюна си.

— Знам само, че вашият човек е убил с харпун онзи мъж от Вашингтон — изстреля Делия в отговор.

— Сериозно? — отвърна Стив. — Знаеш ли какво би казал на това един добър адвокат?

Делия се разсмя, без да се усмихне.

— Ти откъде би могъл да знаеш?

— Един добър адвокат би казал, че ти си имала много по-основателна причина да убиеш Бен Стъбс, отколкото Грифин. Сложи си го в буйабеса.

— Стив, млъкни — заповяда Виктория. Явно болкоуспокоителните бяха престанали да действат.

— Ако аз бях тръгнала да убивам някого, щеше да е Грифин, а не онзи мухльо от правителството — отвърна Делия. — Грифин иска да унищожи рифа и да замърси крайбрежието. Казиното му ще краде парите, с които преживяват отрудените хора.

— Напълно легално е. Грифин си е бил извадил разрешения и лицензи.

— Лиценз да краде!

— Била си на яхтата на Грифин, преди да отплава от кея онзи ден — настоя Виктория.