— Леке, Рекс, трябва да почакате. Наистина. Имам дело за убийство.

Лекси се нацупи и подпря лакът на щръкналия си хълбок, кльощавата й ръка под свивката и над свивката и ръбатият й таз образуваха триъгълник.

— Трябва да съдиш „Параноя“ от наше име.

— Клуб „Параноя“? Защо?

— Имената ни ги нямаше в списъка и новият портиер не ни позна — нацупи се Рекси.

— Голяма излагация — добави Лекси.

— Не сте могли да влезете — каза Стив. — Голяма работа.

— Влязохме — отвърна Лекси. — Но тъпакът ни накара да чакаме петнайсетина минути и беше толкова топло, че гримът ни се разтече — повя си с ръка, за да покаже каква адска горещина е било да седиш на Оушън Драйв и да се редиш на опашка пред някой шумен моден клуб, където надървени млади мъже се катерят един върху друг като скорпиони, за да им купуват питиета.

— И Мат Деймън беше там. — Рекси се зарази от ветрилообразните движения на сестра си и сега сякаш изпълняваха дует от театър кабуки. — Обзалагам се, че щеше да ни вземе в новия си филм, ако не се бяхме размазали така.

Стив съзря възможността и докато близначките продължаваха с пантомимата, той се промуши през тях по стълбите.

— Ще проуча закона — извика той.

— Духовно издевателство! — извика Лекси. — Най-малко шест цифри.

— Разбира се, Лекси. Разбира се. Сто хиляди долара за издевателство над мозък за петдесет долара.

— Какво искаш да кажеш? — попита ядосано Лекси.

Чу се трясък на метал върху метал, когато Стив отвори вратата на чакалнята си. Щом влезе долови пъшкане, ръмжене и въздишка: „Мамка му! Тежи!“ Сесилия Сантяго, яка млада жена с черен клин и потник, се беше проснала по гръб на лежанката. Кожата й беше с цвят на мляко с кафе и имаше три обици на оскубаната си вежда с формата на тилдата върху _„mañana“_.

— Добро утро, Сеси!

— Ще ми помогнеш ли, шефе? — тя изтласка щангата и татуировката върху издутия й трицепс се надигна.

— Предлагам ти сделка, Сеси. Напиши просрочените заявления и кореспонденцията и ще ти помагам с щангата.

— Робовладелец!

— Някой звънял ли е?

— Обичайните. От „Ксерокс“ казаха, че им дължиш три месечни вноски. Обади се учителят на Боби за някакви бягства. Няколко мацета отдолу. Искат да съдят „Бен енд Джери“. Открили, че в сладоледа им имало мазнини.

— Ами Вик? Къде е тя?

— Кралица Виктория ли? Откъде да знам.

— Виктория е принцеса. Майка й е Кралицата.

— Много важно, шефе. Няма я и не се е обаждала.

Искаше да я види, да говори с нея. Защо се получава така, почуди се той, когато връзката се разклати, започваш да я цениш повече?

Сеси започна нова серия упражнения, издишаше при изтласкването, вдишваше при свалянето, щангата се удряше в металните стойки. Стив не я беше наел от някой правен факултет, а от женския затвор. Смяташе, че престъплението й е незначително. Беше спукала от бой гаджето си, след което беше бутнала тойотата му в залива, защото го беше хванала с братовчедка си Лурдес. Сеси беше съвсем прилична секретарка, макар че прецакваше жалбите му, понеже изписваше думите фонетично, ако изобщо си направеше труда да ги изпише. Особено добре се справяше с моделите, държеше ги на разстояние, като ги заплашваше, че ще им счупи кльощавите крачета.

Стив се приближи до бюрото й и прерови пощата. Сметки, молби и културистките списания на Сеси. Може би трябваше да вдига тежести, да развие малко мускули като Господин Голям Гмуркач. Отвори списание с име „Големи и яки“ и обърна на снимка на мъж по прашки: гранитното му тяло лъщеше от мазнина, вените по ръцете му се издуваха като пълзящи змии. Заглавието: „Наистина ли стероидите сбръчкват тестисите?“ Хвърли списанието настрани.

— Един човек те чака — изпъшка Сеси.

— Кой? Къде?

— В кабинета ти. Някакъв стар мазник. Каза, че е приятел на баща ти.

Стив стрелна с поглед вратата на кабинета си. Затворена. Нямаше срещи днес. Кой беше вътре и защо?

— По дяволите, не можеш да пускаш някого, когото дори не познаваш, в моята светая светих.

Тя го погледна от лежанката.

— Страхуваш се да не ти откраднат някое произведение на изкуството ли?

— Ако говориш за постерите на „Флорида Марлинс“…

— Не говоря за делата ти.

Офисът на „Соломон и Лорд“ се състоеше от приемната/фитнес залата на Сеси, и един кабинет, който гледаше към тясна уличка и ръждясал зелен контейнер за боклук. В топли дни, което значеше почти всекидневно, през прозореца се носеше острият парфюм на гнили зеленчуци, разлагащи се крокети с шунка, топящ се катран, изветряла бира и прясна пикня. На отсрещния балкон, на една плюнка разстояние, улична метъл банда се грижеше за постоянната им мигрена с репетициите си, музикантите пушеха огромно количество трева и понякога печаха пиле по ямайски на открита скара.

Офис мебелите бяха от модерната серия на Армията на спасението. Две бюра, купени на полицейски търг за крадени вещи. Стойка за бейзбол ни бухалки на „Джупитър Хамърхедс“, подарък от благодарен клиент, играч от Нисшата лига, когото Стив беше спасил от обвинение за стероиди, и аквариум, обикновено натъпкан с омари, дар от клиент бракониер. На стената, вместо дипломи или табелки от „Киванис Клуб“, имаше плакати в чест на двете победи на „Марлинс“ в Световните серии.

Ферментиралата воня на боклукчийската кофа удари Стив в носа още при влизането. Още една неприятна миризма, одеколон „Бей ръм“. Стив познаваше само един човек, който го използваше, и кучият му син беше дошъл тук, закръглен и розов, целият потънал в креслото за клиенти.

— Голяма дупка, Стиви — каза Питър Любер и размаха малката си розова ръчичка.

Пинки Любер гонеше седемдесетте — никой не му викаше „Питър“ или „Пит“, — имаше кръгло тяло с къси дебели крака и кръгла плешива глава с остър нос. Лицето и скалпът му бяха розови като карамфил, сякаш имаше температура. Бузите му бяха толкова дебели, че очите му изглеждаха като цепки с неопределен цвят. Носеше лъскав черен костюм, бяла риза с грубо изработени ръкавели от самородно злато и крещяща кървавочервена вратовръзка. В скута му лежеше филцова шапка с тъмнолилаво перо и обърната нагоре периферия. Бомбето, спомни си Стив, беше запазена марка на Любер, също толкова отличително като превръзка на окото и бастун и изключително удобно за предпазване от слънцето на така и така розовата му гола глава. От устата му висеше къса и дебела незапалена хаванска пура. На кутрето на лявата му ръка имаше пръстен с черен оникс, украсен с лъскав диамант.

Какво търси вероломното розово копеле тук?

— Ако знаех, че ще идваш, щях да напръскам за хлебарки — каза Стив. — Но ще го направя, след като си тръгнеш.

Малките очички на Любер проблеснаха свирепо, после бързо се укротиха. Стив веднага усети жестокостта, която мъжът се опитваше да скрие зад херувимската си розовина, топчестата физика и глупавата английска шапка.

— Ако бях на твое място, щях да подпаля този коптор — отвърна Любер с дрезгав глас.

— Ако бях на твое място, щях да се гръмна.

— Нямаш нищо общо с баща ти на твоите години. Хърб обичаше махагона. Когато го избраха за съдия, даде свои пари, за да облицова кабинета си в Съдебната палата.

Когато чу името на баща си да излиза от устата на Любер, на Стив му се прииска да хвърли кучия син право в контейнера за боклук.

— Хърбърт Т. Соломон — взе да разсъждава Любер. — Какъв юрист беше само!

— „Беше“ е най-важната дума. Какво, по дяволите, търсиш тук, Любер?

— Стига, Стив, викай ми Пинки. Всички така ми викат.

— Няма да е честно. Но ми хрумват други названия, които ще ти паснат повече.

— Ама че си невъзпитан, хлапе! Колкото до твоя старец, остави го да си лови риба в Кийс. И аз не бих искал да се състезавам вече с плъховете в града.

— Нямаш избор. Взеха ти билета, когато те пратиха на топло.

Любер извади пурата от устата си и я размаха като вълшебна пръчица.

— Осемнайсет месеца в „Иглън“. Не е кой знае какво. Оправих си тениса, станах пожизнен майстор на бридж.