_Предопределени да станем двойка._

Довърши тя наум изречението, докато отпиваше от чашата си.

— Какво каза баща ти?

— Нищо. Освен „Сигурен съм, че Нелсън е имал основание“.

— Дори бележка не остави — каза Виктория. — Бях на дванайсет, през всичките тези години го мразя, че дори една прощална бележка не ми остави. Не можеше ли просто да напише: „Скъпа дъще, съжалявам. Моля те, прости ми. Винаги съм те обичал.“

Нито единият, нито другият можеха дай отговорят. Стив топна парче чипс в гуакамолето. Искаше да говори за делото, но явно разбра, че трябва да изчака да приключат приказките за семейството.

След малко Джуниър каза:

— Майка ти какво ти каза?

— Почти нищо. Имало съдебно разследване. Подкупи и изнудване в строителния бранш. Татко получил призовка и се самоубил точно преди да даде свидетелски показания. — Виктория пресуши маргаритата по-бързо, отколкото възнамеряваше. — Кралицата никога не е навлизала в подробности. Така че баща ти не е единственият, който умее да пази тайни.

— Моята теория е, че баща ми е прехвърлил върху Нелсън цялата тежест, свързана с юридическите проблеми — каза Джуниър. — Дошло му е в повече от възникналите спънки. Баща ми продължава да изпитва чувство на вина.

— Затова ли стоя настрана всичките тези години? — попита тя.

— Не е стоял настрана. Изпращаше ви чековете.

— Какви чекове?

Джуниър изглеждаше изненадан.

— Предполагам, че Кралицата не ти е казала. Няколко години баща ми й изпращаше чекове, но тя не ги осребряваше.

— Защо? Какво е казала на баща ти?

— Не мисля, че са си говорили след погребението. Нито веднъж.

— Вероятно не е могла да го открие. Вие се изнесохте от страната. Изчезнахте от живота ни.

— Пишеше й, Тори. Опитваше се да се свърже и по телефона. Но безуспешно.

Защо, почуди се Виктория. И защо майка й не й беше казала? Такава си беше Айрини Лорд. Тайнственост и стоицизъм, това бяха разменните й монети. Не ходиш насам-натам да се вайкаш за самоубийството на съпруга си. Не го разглеждаш. Лепваш му удобен етикет — „натиск в работата, баща ти се срина“ — и продължаваш нататък.

Кралицата беше складирала спомените си в един сандък на тавана и беше скрила ключа от собствената си дъщеря. Но чичо Гриф сигурно знаеше какво има вътре. Сега Виктория имаше още една мисия, която нямаше нищо общо с делото за убийство. Щеше да научи всичко, което можеше, от чичо Гриф. Това означаваше да прекарва повече време с него, да го опознае отново. Същото важеше и за Джуниър.

Законите на Соломон

5.

„Обичам“ означава да поемеш куршума заради любимия човек. Всичко по-малко от това е просто „харесвам“.

Четирима заподозрени

12

Може би тропическото слънце хвана Стив или пък силната текила „Арете“ му замая главата, или несигурността — да, съмненията, породени от мускулестото присъствие на Джуниър. Дали пък не започна от момента, в който Виктория отказа да правят секс във водата и после настоя да развалят фирмата?

Захвърлен отново в Маргаритавил, той лежеше, проснат на шезлонга, на метър разстояние от жената, която обичаше. На метър от другата й страна беше загорелият бифтек, който явно я сваляше. По-лошото беше, че тя явно се поддаваше, очите й блестяха в очакване, езикът на тялото й беше свободен и подканящ.

Може би вината си е моя, помисли си Стив. Той ли я отблъсна? Но как? Идея нямаше.

В целия широк свят имаше само двама души, за които би пролял кръвта си. Виктория и Боби. Би поел куршума вместо който и да е от тях. Без колебание, без въпроси. Изправен пред вселенския избор — гласът на Господ, който настояваше за неговия или техния живот, — Стив щеше да приеме саможертвата. Дълбоко в себе си вярваше, че обича и чепатия си баща. Но щеше да се изхвърли, ако кажеше, че би дал живота си за него.

— Още една „Маргарита“? — предложи Джуниър. — Милагрос може да направи още няколко кани. — Испаноговорещата жена с бяла униформа стоеше на почтително разстояние от терасата и чакаше заповедите на господаря си.

— Не, благодаря — отвърна Стив. — Чака ни работа.

— Ако мога да помогна с нещо, просто кажете — предложи услугите си Джуниър.

Колко точно трябваше да му каже? Стив не му беше описал как винаги разглобява делото за убийство на съставните му части. Прокурорско клише беше, че всяко престъпление се състои от три елемента. В косвеното дело — дело без очевидци — получаваш обвинителна присъда, като докажеш, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средства да извърши убийството.

В „Щатът Флорида срещу Харолд Грифин“ нямаше да е проблем да се докаже възможността. Двама мъже излизат с лодка. Когато лодката стига до брега — разбива се на брега, — единият е с харпун в гърдите. Проста аритметика.

И със средствата беше лесно. Обвиняемият е знаел, че на лодката има харпун, и е имал лесен достъп до него.

Но обвинението щеше да има проблем с мотива. Грифин нямаше видима причина да убива Стъбс. По дяволите, Стъбс му беше нужен жив. Трябваше му заради положителната екологична оценка на Океания. Която явно човекът е бил готов да даде. Нямаше ли всички да празнуват с джамбалая от омари в „Луис“, да вдигат тостове за „Океания“ със скъпо шампанско и да пушат кубински пури?

И така Стив стигна до грижливо обмисленото заключение — макар че едва ли беше толкова трудно да стигне до него, — че Хал Грифин вероятно беше прав.

Който е убил Стъбс, иска да потопи Океания. И за да защитим Грифин, трябва да открием този човек.

Или хора. Стив отново си спомни как Стъбс бе вдигнал два пръста в болницата.

Премижа от слънцето и се обърна към Джуниър, който направо попиваше лъчите.

— Трябва ни списък с всички, които са знаели, че баща ти има намерение да излиза с яхтата.

— Няма проблем — каза Джуниър.

— Плюс всички, които имат финансово участие в Океания.

— Имате ги.

— И всички, които са знаели, че баща ти ще взима Стъбс със себе си.

— Лесно — отвърна Джуниър. — Хората са все едни и същи.

— Добре — рече Стив. — Дай ни имената и адресите им.

— Мога да направя нещо повече — каза Джуниър и се надигна от шезлонга си. — Хайде да идем на кино!

Хубаво е да си имаш собствен остров, помисли си Стив. И собствен хидроплан. И къщичка в залива. И собствен уютен киносалон.

Бяха влезли в — както скромно го нарече Джуниър — „медийната стая“, която се оказа напълно оборудван мини киносалон с авансцена, дорийски колони, кървавочервена автоматизирана завеса и кожени кресла, които според Джуниър скърцали и тропали за подсилване на екшън сцените. Е, не бяха дошли да гледат „Терминатор“ или „Матрицата“.

Дойдоха, за да изгледат записа отпреди двайсет и четири часа на охранителните камери, монтирани на дока. Когато потънаха в меките кожени кресла, Джуниър загаси светлините с дистанционно.

— Съжалявам за декора — извини се той, като размаха дистанционното.

— Какво има да съжаляваш? — попита Стив.

— Исках по-скоро дзен дизайн — отвърна Джуниър. — Земни тонове. Изчистени линии. Да предразполага към медитация. Но ти знаеш баща ми, Тори.

Виктория се разсмя.

— Чичо Гриф е по-скоро за римски колизеум.

— Точно така. Преди години, когато откриха „Цезар Палас“ във Вегас, баща ми реши, че салонът е прекалено скромен.

Стив гледаше внимателно как зърнисти черно-бели образи прескачат по големия екран. Ето я „Форс мажор“, вързана за дока, няколко часа преди да излети на брега и да се сцепи като кокосов орех. Образът на екрана се оправи. По-близък ъгъл. Нямаше звук.

— Има три охранителни камери на къщата, откъм страната на дока — обясни им Джуниър. — Сменят се на всеки седем секунди.

На екрана двама мъже седяха на рибарските столове в кокпита на яхтата. Единият беше Клайв Фоулс, пилотът с британски акцент. Другият беше широкоплещест афроамериканец. Носеше хавайска риза на цветя и шорти с цвят каки. Беше възбуден, говореше и ръкомахаше с двете ръце. Фоулс кимаше, слушаше и си пиеше пиенето.