— Където и да иде баща ми, природозащитниците го погват с пушки за слонове.

А дали баща ти не погва другите с харпун, почуди се Стив. Докато синът, според скромните му твърдения, беше сър Галахад от Дълбините.

— Чували сте за прегръщачите на дървета — продължи Джуниър. — Мен пък можете да ме наричате целувач на корали. Гмуркал съм се из най-хубавите и на всичките дните им са преброени. Кораловите рифове са дъждовните гори на океаните.

— И какво общо има всичко това с Океания? — попита Стив.

— Преди няколко години спорех с баща ми и казах нещо от рода на: „Няма да мирясаш, докато не построиш курорт върху коралов риф.“ И баща ми го прие като предизвикателство. Попита къде има коралов риф минимум на три морски мили от брега на англоговорещи, близо до населено място с поне три милиона души.

— Защо три мили? — попита Виктория.

— За да е извън териториални води — отвърна Джуниър.

— Законът на оръдейния изстрел — каза Боби и всички се обърнаха към най-умното момче в шести клас. — От пиратските времена, защото оръдията са можели да изстрелят гюллето максимум на три мили от брега. Оттам идва и законът.

— Благодаря ви, господин Хистъри Ченъл — рече Стив и после се обърна към Джуниър: — Ако си извън ограничението от три мили, можеш да държиш казино. Това ли беше идеята?

— Точно. Но пак щяхме да сме вътре в двестате мили на зоната.

Стив го погледна с празен поглед.

— Изключителната икономическа зона — преведе Боби, като срамежливо добави: — Знам много федерални акроними. Както и повечето персонализирани регистрационни номера на коли, забранени от щата Флорида.

— Не започвай — предупреди го Стив.

— С-У-П-Р-П-К-А — започна Боби. — И-С-К-С-К-С.

— Боби…

— Г-О-Л-П-Н-С.

— Дай по-кротко, хлапе!

— Тъй като се намираме в изключителната икономическа зона — продължи Джуниър, — федералното правителство все още има права над дейността. Затова ни трябва доклад за оценка на околната среда, за да си извадим федерално разрешително.

— Бен Стъбс от Агенцията за опазване на околната среда — предположи Виктория.

— Да. Затова баща ми трябваше да мине през всички кръгове на ада. Не спираше да ругае, но успя. И ето го резултатът.

Джуниър натисна друго копче и огромното помещение беше окъпано от мека светлина.

— Дръж се Океания! — каза той.

Пред тях искреше триизмерна диорама, може би десетина метра дълга и около два метра висока. От пода до височината на рамото беше океан — или поне негово синьо пластмасово подобие, завършено с миниатюрни пластмасови риби. На повърхността се носеха три подобни на понички сгради, свързани с покрити галерии. От дъното на всяка сграда се спускаха стоманени въжета, които бяха закрепени на океанското дъно. От едната страна на централната сграда имаше марина с може би двеста миниатюрни яхти, малки пластмасови човечета весело махаха от палубите. Над хотела висеше по-голям модел на това, с което бяха прелетели до Парадайз Кий.

— Централната сграда е казино — каза Джуниър. — Двайсет и една хиляди квадратни метра с автомати, блекджек, рулетки, зарове, бинго, стаи за покер. И тем подобни. И за разлика от Атлантик Сити и Лае Вегас — никакви данъци. Или както баща ми обичаше да казва: „Чичо Сам да не ми е роднина!“

— Как щяхте да карате хората дотам? — попита Виктория. Практична както винаги, помисли си Стив.

— Хидроплани, частни яхти, кораби на подводни криле — на всеки половин час от сушата.

— Ами ураганите? — попита Стив.

— Щяхме да евакуираме хотела, разбира се — отвърна Джуниър. — Но конструкционният ни метод е революционен. Плетени стоманени въжета държат сградата към дъното, но са подвижни, така че сградите могат да се повдигат и да се спускат в открито море. Компютърни модели показват, че можем да издържим буря от четвърта степен по петобалната скала.

— Ами петата степен? — попита Стив.

— Статистически почти невероятна. Само две са връхлитали Щатите досега.

Хлапето гледаше и канала с прогнозите за времето.

— Не броиш онези преди изобретяването на метричната система — отвърна Стив.

— Убедени сме, че хотелът ни може да издържи на най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети — каза Джуниър.

Най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети.

Не е зле, помисли си Стив и даде на Джуниър бонус за усукания му адвокатски език. Пичът беше по-умен, отколкото изглеждаше, интелектът му надхвърляше сумата от гръдните и трапецовидните му мускули.

— Още не сте видели най-хубава част — продължи Джуниър. — Погледнете сграда номер три. Наричаме я „Атлантис“.

Заобиколиха от другата страна на диорамата. Океанското дъно се издигаше нагоре, като стигаше близо до най-голямата сграда с форма на поничка. Но не беше обикновено пясъчно дъно, а миниатюрен коралов риф, застинало пластмасово копие, пресъздадено до стряскащи подробности. Акропора, която приличаше на еленови рога; зелени морски ветрила, които махаха за „здрасти“; меандрини, които наподобяваха досущ на човешкия главен мозък. Една змиорка мурена подаваше глава от коралов небостъргач. Навсякъде плуваха гигантски морски костури, ярки сини ангелски риби, пъстри риби-папагал, огромни трапони, морски костенурки и други морски създания, чиито имена Стив не можеше да назове.

— Атлантида явно е потънала. — Виктория посочи под сградата. Поничката приличаше повече на летяща чиния, част от сградата беше над повърхността, а люковете на прозорците — под водата.

— Моя идея. — Джуниър се усмихна толкова широко, че трапчинките му заприличаха на огнестрелни рани. — Триста хотелски стаи под водата. Можеш да гледаш от прозореца си как плуват рибите.

И наистина, две акули точно минаваха покрай един от люковете. Да шашнеш хората от Оклахома, без да ги караш да си мокрят краката.

— Ако погледнете по-внимателно пасажите, които свързват сградите, ще видите, че подът им е прозрачен. Разходката от ресторанта до казиното минава през най-големия аквариум в света.

— Невероятно! — промърмори Виктория. — Хотелът представлява гигантска лодка със стъклено дъно.

Джуниър се усмихна.

— Казах на баща ми, че повечето хора никога няма да си сложат шнорхел или да се гмурнат под водата с кислородна бутилка. Така че щом ще строиш хотел над рифа, защо не вкараш рифа в хотела? Или поне не го приближиш.

— Наистина впечатляващо — каза Виктория с възхищение сякаш Джуниър й беше показал Мона Лиза и й беше казал, че той я е нарисувал.

Голяма работа, помисли си Стив. Богаташкото синче казва на архитектите да пробият люкове на хотелските стаи. Какво иска, Нобелова награда ли?

— Именно тук баща ми ме изненада — продължи Джуниър. — Строителните разходи ще бъдат астрономически, така че първоначално се запъна. Стана доста arriere-pensee*.

[* Втори план, задна мисъл (фр.). — Б.пр.]

— Мразя, когато стане така — каза Стив. Чудеше се какво, по дяволите, значи „териер пенис“.

— Значи да имаш съмнения — изписка Боби. — Несигурност, резервираност.

— Но баща ми е толкова умен! — продължи Джуниър. — Премисли всичко и осъзна, че маркетинговият трик е рифът с подводни хотелски стаи точно над него. Това е цвърченето на пържолата. Никъде другаде по света няма такова нещо.

Той продължи да дърдори още няколко минути за свръхмодерната пречиствателна станция, слънчевите генератори, рециклиращия завод, който смилал остатъците от вратните пържоли на храна за риби. Стив не му обърна много внимание. Вместо това се опитваше да вземе мерките на Джуниър, самородния талант от гимназията, превърнал се в гмуркач с огромен гръден кош, който изпускаше смъртоносно количество тестостерон от всяка пора.

— Така че това, което можеше да се превърне в екологично бедствие, ще се превърне в пътеводна светлина за света с оглед на безопасното строителство в район с крехко екологично равновесие.

Божке, изнася реч пред „Киванис Клуб“!

— Сигурно си много горд — каза Виктория с прочувствен тон, който Стив интерпретира като: „Ти си най-сексапилният и прекрасен мъж във вселената и ако мога да се отърва от гаджето си, искам да ти родя деца, считано девет месеца от днес.“