— Тези бали с дяволски бурени са били заплаха за навигацията — заяви Хърбърт със сериозно изражение. — За щастие Уилис е бил привлечен към мястото от ято чайки, които се виели над вързопа и се угощавали със семената. Уилис е спасил неподозиращите лодки от потъване. Без бързата намеса на младия герой всички чайки са щели да се надрусат.

Това накара съдебните заседатели да се усмихнат и след двайсет минути се върнаха и го обявиха за невинен. Уилис танцуваше надолу по стълбите, целуна дървото пред съда, после прегърна адвоката си. Удържа на обещанието си, завърши колеж в Ролинс, на север в Уинтър Парк, после право в Стейтсън.

Десетина години след това Раск излезе с нова платформа, когато се кандидатира за шериф на — както местните я наричаха — „Република Конко“. Щеше да разчисти пияните шофьори от тесните пътища и да затвори мъжете, които биеха жените си. Но нямаше да арестува никого за притежание на малки количества марихуана. Ограничените ресурси, с които разполагаше за налагането на закона, бяха прекалено ценни, за да ги прахосва по престъпления без жертви. В либералните Кийс — където песента на Джими Бъфет „Защо да не се напием и изчукаме“ беше неофициален химн — това беше великолепна тактика. Раск извоюва голяма изборна победа. Някои от гласоподавателите на излизане от кабинките за гласуване си палеха цигарка с трева.

— Радвам се, че те хванах. — Раск слезе при тях на брега. — Здрасти, Боби!

— Предпазителят на глока ти е вдигнат — каза Боби.

Раск извади пистолета от кобура и го провери.

— Боже, прав си! Как го видя?

— Боби забелязва всичко — отвърна Стив.

— Нищо чудно, че е толкова лек днес — Раск претегли пистолета, после се обърна към Виктория. — Вие сигурно сте съдружничката на Стив.

— Виктория Лорд — представи се тя.

— Заместниците ми казаха, че Стив е забил яка мацка. — Раск й смигна. — И не са ме излъгали.

— Червена светлина, шерифе — отвърна Виктория. — Държите се неприлично.

Тонът й напомни на Стив за учителката му в четвърти клас, която го биеше с линията през кокалчетата, когато се провинеше.

— О, съжалявам! — извини се Раск. — Напълнил си ръцете този път, а, Стиви?

— И нейният предпазител е вдигнат, Уилис.

— Карат се, шерифе — добави Боби.

— Млък — сряза го Стив и се обърна към Раск. — Мислех, че ще те видя вчера в болницата.

— Току-що се прибирам — отвърна Раск. — Джими имаше концерт в Орландо.

— Завиждам ти, папагалска главо*.

[* Parrothead — така се наричат почитателите на Джими Бъфет и неговата житейска философия за вечна ваканция. — Б.пр.]

Раск се ухили и запя няколко стиха от „Пиратите изглеждат на четирийсет“, за парите от контрабанда на трева и пръскането им набързо.

Стив се разсмя.

— Ти си пират, Уилис, но изглеждаш на четирийсет само ако погледнеш в огледалото за обратно виждане.

— Официално ли сте тук, шерифе? — Тонът на Виктория изтри усмивките и на двамата мъже и отряза всякаква възможност за пеене на нови песни.

— Не обичаш Джими Бъфет? — от устата на Раск прозвуча укорително.

— Обича Фреди Шопен — каза Боби.

Шерифът подсвирна силно.

— Можеш ли да пиеш на неговите неща?

— Препоръчвам ти го — посъветва го Стив.

— Продължавай, Стив, подигравай се — каза тя. — Сигурна съм, че смяташ тези лентяйски песни за по-хубави от един етюд за пиано.

— О! — каза шерифът. — Май някой има нужда от „Разрешение да се поохлади“.

Стив вдигна палец към Раск — допълнителни точки за включването на заглавие на лентяйска песен в отговора.

— Е, Уилис, кога за последен път двамата с Джими сте ходили за риба?

— Преди няколко седмици. Гонихме един адски як тарпон близо до Кий Ларго.

— Познаваш ли Джими Бъфет? — попита Виктория. Със същия скептичен тон на начална учителка.

Двамата мъже се разсмяха и Стив каза:

— Тази песен, дето се опитвахме да запеем — „Пиратът изглежда на четирийсет“ — е писана специално за Уилис.

— Наистина ли? — Тя се усмихна сладко и Стив разбра, че не вярва на нито една думичка.

— Стив също познава Джими — каза шерифът.

Виктория навири глава.

— Странно, че никога не го е споменавал.

— Не е голяма работа. Ловим риба по малко, пием по малко. Защо? Ти Шопен не го ли познаваш?

Чуха воя на турбодвигатели в далечината. На стотина метра над водата летящата лодка лъщеше на ранното слънце сякаш беше от сребро.

— Шерифе, трябва да вървим — рязко каза Виктория. — Така че, ако имате някаква работа…

— Само няколко въпроса.

— Внимавай, Вик — предупреди я Стив. — Имаш си работа с Коломбо от Кийс.

— Сигурна съм — отвърна тя.

— Един от законите на Соломон: Пази се от шериф, който забравя да зареди пистолета си, но помни какво се пее в „Маргаритавил“.

— Уилис Раск — каза Боби, прехапа устни и се съсредоточи за поредната анаграма. — Искал руси.

— Браво, Боби — каза шерифът. — Стиви, проучихме мъжа, който е бил намушкан с харпун. Бен Стъбс.

— Вършиш полицейска работа? — учуди се Стив. — Явно тарпоните не кълват.

— Стъбс е бил отседнал в „Пайър Хаус“. — Раск измъкна смачкан бележник от джоба на ризата си и прелисти страниците. — Купил е три карти от магазина на Чарли Симънс преди два дни, и трите на източната част на Мексиканския залив. Отбил се е до Океанографския институт, използвал е федералния си пропуск, за да влезе, и е прекарал доста време в библиотеката и на компютрите. Извадил е топографски карти на океанското дъно на няколко мили западно от Бока Чика. Две нощи поред е вечерял в „Сиенфуегос“. Спарид със салса от манго. — Раск вдигна поглед от бележника си. — Двамата знаете ли ги тези работи?

— Не — отвърна Виктория.

— Всичко — каза Стив, — без салсата от манго.

— Чичо Стив лъже — намеси се Боби.

— Знам — рече Раск. — Чичо ти лъже дори когато е по-добре да каже истината. — Обърна на следващата страница на бележника. — След вечеря Стъбс е изпил две бири в „Хогс Брет“, после е прекарал няколко часа при Дебелата Мери в Уайтхед.

— Дебелата Мери? — попита Виктория.

— Стриптийз бар — отвърна Стив. И побърза да добави: — Поне така са ми, казвали.

Раск прибра бележника обратно в джоба си.

— Добре, че се сетих, Стиви. Дебелата Мери ти праща много поздрави. Та, чудех се, какво е правил Стъбс на лодката на вашия клиент.

— Ловил е риба — каза Стив.

— Проучвал е — каза Виктория.

— Не знаят — каза Боби.

— Виждам — отвърна Раск. — Господин Грифин ще даде ли показания.

— Не — каза Виктория.

— Да — каза Стив. — По-късно.

— Ами полиграф? — попита Раск.

— При подходящи условия — отвърна Стив.

— При никакви условия — каза Виктория.

Раск се почеса по бакенбардите.

— Нарочно ли го правите, за да се отървете от добросъвестните пазители на закона като мен?

— Да — каза Стив.

— Не — каза Виктория.

Воят на витлата се усили. Хидропланът се канеше да цопне във водата с нос, насочен право към брега.

— Нещо друго, шерифе? — попита Виктория.

Раск демонстративно свали слънчевите си очила, духна на стъклата и ги избърса с края на ризата си.

— Добре, че ме подсети, бях забравил нещо.

— Знаех си — каза Стив.

Изчакаха няколко секунди, докато Раск си сложи отново очилата. Хидропланът се спусна върху водата с „пляс“ и продължи към брега. Върху резервоара имаше синьо лого с надиплени вълни и надпис „Океания“.

— Стъбс си е оставил багажа в стаята в „Пайър Хаус“. Куфар с най-необходимото. Лаптоп, правителствени документи, хапчета за киселини в стомаха. Плюс четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти. Какво според вас ще прави един обществен служител с толкова много пари?

— Ще дава големи бакшиши при Дебелата Мери? — предположи Стив.

Хидропланът се плъзна на плажа и пилотът махна през отвореното стъкло на прозореца.

— Трябва да вървим, Уилис — каза Стив, опитвайки се да надвика шума.

— А, за малко да забравя. Още нещо. Паметта ми изневерява…