Властите нищо не могат да сторят за климата, но усърдно раздуват щата на съдебната система. Днес осемнайсет щатски съдии се чудят как да натъпчат в графика си по шейсет престъпления дневно, претупват на бегом заповеди за арестуване, жалби, молби за освобождаване под гаранция, съвещания, дела и присъди. Из коридора тече непрестанен човешки поток — негри от Либърти Сити, испаноезични емигранти от десетина страни, бели лумпени — и всички тия хора викат служебните си защитници на безброй езици — от неразбираемия градски жаргон и картечния испански, до провлачения южняшки диалект, превръщайки съда в същинско вавилонско стълпотворение.
В очакване да разгледат молбата ми, аз крачех напред-назад из четвъртия етаж и отново привиквах с обстановката. Плочките на пода бяха мръсни, флуоресцентните лампи едва разсейваха полумрака. Тук-там липсваха плочи от висящия таван и зейналите на тяхно място дупки напомняха беззъба уста. През десетина метра от електрическата инсталация провисваха снопове жици, очакващи областните техници да инсталират нещо ново — телевизионни камери, алармена система или някакво друго чудо на техниката. Може би си висяха така от седмица или година. В съдебната сграда времето придобива съвсем различни измерения.
Престарял пристав със смачкана синя униформа излезе от съдебната зала и се провикна:
— Започва приемният час на съдия Снайдър!
Насам, народе!
Млад помощник-прокурор с прекалено буйна коса и рошав мустак подвикна напевно:
— Теди Фигеро-а! Теди Фигеро-а!
Липсващ свидетел на обвинението — още едно дело отива по дяволите.
Някаква грамадна негърка се блъсна в мен. Стискаше здраво за тениската още по-грамадния си син и го влачеше по коридора. Синът беше на около двайсет години, с биволски рамене и ханш на балетист.
— Кога рекоха, че ще е делото? — властно запита майката.
— Четвърти февруари, мамче.
— Не. Не. За четвърти беше споразумението. Делото го писаха някъде през март…
Продължавайки да спорят, двамата се отдалечиха към асансьорите.
Оковани затворници се тътреха по двойки от опора до опора и тревожно диреха с погледи приятелки, майки, адвокати или кредитори.
Мургава червенокоса жена на около четиридесет години свали високата обувка от десния си крак и размърда пръстите. Четири пръста, малкият липсваше. Може би сега лежеше някъде като веществено доказателство. Кой знае? В Циркус Максимус* всички актьори са смахнати.
[* Една от най-големите арени в древния Рим. — Б.пр.]
Отправих се към царството на съдия Рандолф Крейн — просторна зала с безкрайно висок таван, дървена ламперия по стените от двете страни и декоративна стена от матово стъкло зад съдийския подиум, в която беше изрязана врата, за да може съдията чудодейно да изниква откъм кабинета си. Под високата маса — имитация на орехово дърво, имаше червен алармен бутон за повикване на дежурните полицаи, ако някой полудял престъпник или адвокат го нападне, а върху потайна лавица лежеше зареден Магнум 357 за в случай, че всички полицаи са хукнали да се натискат с младите деловодителки.
Чаках полицаите да доведат Роджър от съседния областен затвор, където го бяха прибрали преди два часа. Затворниците идваха по надлез, който минаваше над улицата и водеше право към килиите в съдебната сграда. При приемането бях придружил Роджър, докъдето ми позволиха, а когато го отведоха и грамадната стоманена врата издрънча с неумолима злоба, той ми отправи сетен безпомощен поглед.
Точно тогава усетих като непосилен товар върху плещите си живота на Роджър Солсбъри. Нарушавах първото правило на адвоката по криминални дела — вълнувах се вместо да мисля, тревожех се за него вместо да кроя гениална стратегия за освобождаването му. Ако изобщо му беше писано да излезе на свобода.
В ложата за съдебни заседатели десетина обвиняеми чакаха да им дойде редът. Адвокатите се трупаха пред парапета, шушукаха си, прелистваха папки, пазаряха се или разменяха сведения. Съдът напомняше баскетболен терен преди началния сигнал — играчите загряват от двете страни, изпробват далечни удари, тупат се приятелски по раменете преди схватката. Междувременно съдията продължаваше по дневния ред, като от време на време блъскаше с чукчето, за да сведе гюрултията до що-годе поносимо ниво.
Съдия Рандолф Крейн караше четвъртия си шестгодишен мандат. Беше висок и сух, с дълго и мрачно сивкаво лице. Бледосините му очи бяха виждали всичко на този свят и определено не го харесваха. Говореше бързо, сякаш искаше да се отърве час по-скоро, от време на време прелистваше дневния график, поклащайки глава пред невероятния брой предстоящи дела.
— Родолфо Милан — извика съдията.
От ложата се измъкна шкембест мъжага с петносана гуаябера*. Служебният защитник му шепнеше нещо на ухо. Съдията подхвана с напевен глас своето скръбно слово:
[* Гуаябера — вид широка южноамериканска риза. — Б.пр.]
— Обвинен сте в предумишлено нападение, грабеж с взлом и незаконно притежаване на оръжие с престъпна цел. Родолфо Милан, признавате ли се за виновен?
Подсъдимият се озърна към служебния защитник, който бе привел глава до млада прокурорка с черна минипола и мрежести чорапи.
— Споразумяхме ли се? — попита адвокатът.
Прокурорката му намигна.
Така продължи още доста време — на едни предявяваха обвинение, други се признаваха за виновни, няколко случая останаха nolle prossed*, тъй като прокуратурата беше затрила някъде папките, веществените доказателства или призовките до свидетелите, или пък имаше нарушение на съдебната процедура. При толкова много подводни камъни за обвинението в наше време е истинско чудо, че все пак от време на време осъждат някого. Освен ако са ти вдигнали мерника. Ако те забележат, ако мобилизират всички сили и сутринта Ейб Соколов е станал накриво, тогава става съвсем различно. Цялата работа се преобръща с главата надолу.
[* Без последствие лат. — Б.пр.]
Съдията продължаваше да обявява дела и полицаите непрекъснато водеха арестанти от килиите до ложата. Все още нямаше и помен от Роджър Солсбъри.
— Айвъри Холман — пропя съдията. — Обвинявате се във въоръжен грабеж, автомобилна…
Марвин Полак, мършав шейсетгодишен служебен защитник със сплъстена перука избута към стената един млад негър по потник.
— Айвъри, донесе ли парите? — запита Полак, като опипа набързо задния му джоб, но не откри нищо.
— Утре, мистър Полак — отвърна Айвъри Холман с разширени от ужас очи.
Ако му хрумнеше, Айвъри би могъл преспокойно да сграбчи Марвин Полак и да го използва вместо бастун. Но в момента нямаше подобно желание. Искаше само Марвин да го измъкне от затвора.
— Дай да видим какво имаш. — Полак бръкна в страничния джоб на тесните джинси и измъкна няколко смачкани банкноти. — Мамка му! Петачка, девет по един и лотариен билет.
Полак разгъна банкнотите, прибра ги, оправи си вратовръзката и се приготви да моли за освобождаване срещу четиринайсет долара гаранция.
— Ласаро Аранхо, предумишлен палеж…
Ейб Соколов влезе в залата, следван от своята свита. Двама детективи, млада асистентка, съдебен лекар, секретар и двама чиновници от прокуратурата. Държавата винаги има числено превъзходство. Детективите бяха оградили от двете страни Мелани Кориган, която изглеждаше малко неуверено, но пък носеше девствено бяла памучна рокля, тъй че децибелите на шума спаднаха наполовина, докато тя крачеше към първия ред.
Соколов остана неподвижен и внимателно огледа залата, сякаш броеше стадото си и не му излизаше една бройка. Най-сетне ме забеляза и леко кимна. Асистентката стоеше на половин крачка зад него. Добър избор — дребничка, крехка блондинка с бледа прозрачна кожа. Стиснеш ли я малко по-силничко, остават синини, но на Ейб Соколов му трябваше тъкмо такова момиче. Понякога той прекалява. За един обвинител е съвсем нормално да демонстрира праведен гняв, стига съдебните заседатели да не решат, че е пристрастен и злобен. Тогава, по напълно обясними психологически причини, почват да изпитват съчувствие към обвиняемия, дори ако е извършил най-гнусно престъпление. Когато му прегрее моторът, Ейб често пристъпва в опасна близост до тази граница.
