— По дяволите, по дяволите! — изкрещя Сюзън, готова да се разплаче. — Не е тук. Те са го взели. Взели са доказателството.

Знаех какво е изчезнало. Малко кожено куфарче с шишенце и две спринцовки. Само едно не знаех — кои са те.

16

О, само не Соколов

Когато живееш извън закона, губиш някои привилегии. Например да търсиш помощ от полицията. По нашия край често обират наркотърговците. Понякога го правят техни колеги, друг път, ченгетата. Дрогаджиите никога не се жалват — проверен и доказан факт. Вдигат им колите във въздуха, обстрелват ги у дома с автоматично оръжие, задигат им парите и наркотиците. А те записват всичко това в графата „Производствени разходи“.

Ето че и ние попадахме в същото положение — двама почтени данъкоплатци, журналистка и адвокат, а не можехме да позвъним на ченгетата. Някое умно ченге би взело да задава неудобни въпроси. _Казвате, че с това лекарство може да е убит Филип Кориган. Я чакайте малко, неговия труп ли откраднаха миналата неделя?_ А тъпо ченге не ни вършеше работа.

Разчистихме безпорядъка. Не липсваше нищо друго. Дори порнографската касета още си лежеше на лавицата сред куп игрални филми и записи на гимнастически упражнения.

Мъчех се да сметна колко прави две и две. Вместо четири все получавах Мелани Кориган. Лекарството идваше от нейната спалня, но Сюзън го беше намерила цяла година след смъртта на Филип Кориган. Кой е луд да държи оръжие след убийството?

Освен ако смята да го използва отново.

Може би, казах си аз. Но според Чарли Ригс сукцинилхолинът губи силата си, ако не се държи на студено. Може би Мелани не знаеше това. Или пък вече не се интересуваше? Може би Роджър Солсбъри бе използвал лекарството, за да убие съпруга й?

Роджър да е извършил убийството? В никакъв случай. Та той дори не се стресна, че сме взели трупа. Вярно, малко си падаше ненормален. Бродеше твърде близко до страната на сънищата, както се изрази Чарли Ригс. Но не беше убиец.

Добре, да опитаме нещо друго. Когато най-сетне решава поне веднъж да си сложи бельо за разнообразие, Мелани забелязва липсата на лекарството. Това трябва да е опасно за нея, иначе не би се развълнувала. Почва да подозира отмъстителната Сюзън. Трябва да си възвърне уликата и да я унищожи, затова праща Серхио да разбие вратата на бунгалото, та цялата работа да прилича на кражба с взлом. Или, как се бе изразил Никсън по времето на аферата Уотъргейт? Най-долнопробен обир.

Ами ако греша спрямо Роджър? Може би двамата с Мелани са очистили нейния старец. Тя запазва лекарството като застраховка срещу съучастника си. Когато шишенцето изчезва, тя му казва да го открие на всяка цена, инак не им мърда доживотна присъда.

И това не ми допадна. А може би нямаше никакъв обир. Може би Сюзън сама бе уредила тая бъркотия, за да се отърве от лекарството по някакви свои причини. Но и това ми се стори безсмислено, като я видях как гледа празния калъф с просълзени очи. Съвсем безсмислено.

Не исках Сюзън да остава в изтърбушеното бунгало, затова поехме към моята коралова крепост в Коконът Гроув. Казах й да изчака отвън под жакарандовото дърво. После бавно отворих предната врата и прекрачих в душния полумрак, изпълнен с тайнствени сенки. Чаках да изскърцат дъските на пода и се озъртах да видя силуета на уродлив каратист. Но в сенките имаше само прах, а единственият звук идваше от капещия кран на мивката.

Светнах лампите, Сюзън храбро влезе при мен и плъзна развеселен поглед по оскъдната мебелировка. За броени секунди оцени цялата обстановка като съдия-изпълнител. Можеше да ходи по анцуг и маратонки, но все пак си оставаше богато момиче, което отлично разбира от скъпо и евтино.

— Какво търси на такова място момче като теб? — попита лукаво тя.

— А какво търси момиче като теб при момче като мен?

Вместо отговор тя се усмихна и смъкна джинсите.

Адреналинът в кръвта ми вече бе почнал да се разсейва, но все още имах сили, колкото да я отнеса нагоре по тясното стълбище.

Този път тя ме остави да поема инициативата. Сигурно смяташе, че вече е доказала своята сила и независимост. По някое време прошепна „Не спирай“, а към края нададе крясък, какъвто обикновено се полага при победен гол в полуфиналите. Ура-а-а, помислих си аз. Сетне тя заспа в прегръдките ми, невинна като младоженка от картина на Норман Рокуел. Аз обаче останах буден. Завих я и слязох долу да поразмисля.

Понякога най-добрата тактика е да нагазиш в пожара, да лиснеш варел бензин и да видиш какво ще остане след експлозията. Първо си налях една бира. После набрах номера на Роджър Солсбъри. Наближаваше полунощ.

— Джейк, мой човек, радвам се да те чуя. Тъкмо говорех за теб.

_Мой човек._ Това беше нещо ново, може би навлизахме в по-интимен етап. Чудех се дали ще е толкова дружелюбен и след като го обвиня, че е очистил Филип Кориган. Но така и не успях да стигна дотам, защото той каза:

— Още някой би искал да те чуе.

Кратко мълчание, женски смях, сетне в слушалката се раздаде кадифен глас:

— Джейкъб Ласитър, колко мило, че ни позвъни. Тук имаме малко шампанско, хайвер и разни други неща за ядене. Ако искаш, ела насам. Двама правят компания, трима вече са веселба.

Нов смях, после пак се обади Роджър Солсбъри.

— Джейк, адски съм щастлив. Като в доброто старо време. Безкрайно съм ти задължен. Ти си истински приятел.

— Добре, Роджър. Добре.

Раздаде се тих кикот, двете гълъбчета притискаха ухо до ухо. Роджър шумно ахна в слушалката и каза:

— Не бързай де, Мелани… ох! Хей, Джейк, надървил съм се като пилон за знаме.

— Развей флага — посъветвах го аз и си помислих, че тия двамата са създадени един за друг. Тя го обвинява в убийство, а той иска да си играе на чичо доктор. После той я пердаши с юмруци, а тя му помага да вдига знамето.

Пожелах им всичко най-хубаво, затворих и пак се отдадох на размисли. Вече твърдо вярвах в невинността на Роджър. Ако беше съучастник на Мелани Кориган, нямаше да ми каже, че е при него. Щяха да хитруват, да се правят на врагове, особено ако усетеха, че след изчезването на тялото може да почне разследване. А може би прилагаха двойна измама, стария трик от „Изчезналото писмо“ — престъплението да е толкова очевидно, че да не се забелязва. Не, прекалено сложно. Върнах се при Сюзън и заспах, както си мислех. Сънувах подигравателен женски смях.

Някъде около десет сутринта потеглихме към бунгалото, за да огледаме на светло. Докато заобикаляхме къщата, чух бучене на двигател. Озърнах се и видях как от кея се отдалечава грамадна моторница с извънбордов двигател. На кормилото стърчеше една позната буца от мускули, а отпред се излежаваше в шезлонг Мелани Кориган по бикини. Очевидно през последните двайсет и четири часа вдовицата прехвърчаше от цвят на цвят.

Сгушени зад едно дърво, ние ги проследихме как пресичат лагуната и се отдалечават към открито море.

— Отиват за риба — казах аз.

— Не ми се вярва — отвърна Сюзън. — Тая жена изобщо не се е качвала на моторницата. Всъщност използват я само като влекач за яхтата. Мъжът е Серхио Мачадо-Алварес.

— Знам го. Според теб накъде отиват?

Сюзън засенчи очите си с длан и сви рамене. Моторницата бавно пълзеше през залива покрай шамандурите. После спря и пусна котва.

— Чудесно — казах аз. — Ако се позадържат, времето ще ни стигне.

Старият олдсмобил опитваше да ми се опъва, но аз го пришпорих като пиян гимназист. Прелетяхме за нула време трите километра по лъкатушния път до пристанището за яхти. Тамошният началник беше мой стар клиент, но не съвсем престъпник.

Заварихме Блуджил Овълман гол до кръста и бос. Имаше корем като бъчва и ръце като абордажни куки. Той беше стар морски вълк, бивш рибар. Или по-точно стана бивш, след като бе арестуван за трети път от риболовния патрул. Измъквах го от затвора всеки път, когато откриеха в трюма му купища грамадни омари. На последното дело убедих съдебните заседатели, че Блуджил измервал омарите в сантиметри, а не в инчове и понеже математиката му куцала, малко се пообъркал. Накрая му писна да си хаби парите за излизане под гаранция, вместо да ги пропива. Заряза занаята и сега се грижеше за богаташките яхти в пристанището.