— Сега, да отворим аортата и да видим има ли варовикови наслоения — весело каза той. — Светни насам, Джейк.
Светнах му и Чарли пак се захвана на работа. Личеше, че се радва отново да владее положението, да разглобява разни неща и да съобразява как са работили. Беше като възкръснал.
— Има известни признаци за склероза, но това е съвсем обичайно при мъж на такава възраст. Не е достатъчно за спиране на кръвния поток. Едва ли би предизвикало аневризъм.
— Значи си баламосвал заседателите с ония приказки за атеросклероза.
— Не беше нарочно. Предполагах, че склерозата е била по-напреднала.
— Какво го е убило тогава? — попитах аз.
— Нещото, което е предизвикало аневризма. Ако не е бил Роджър Солсбъри и не се дължи на склероза, трябва да е нещо друго.
Съвсем се обърках.
— Ами лекарството?
Той се усмихна с присвити очи и усетих как зад тях работи компютър, прехвърлящ данни от професионалния опит на един дълъг живот.
— Засега то няма нищо общо. Дори ако пробите за сукцинилхолин се окажат положителни, човекът несъмнено е умрял от аневризма.
— Нищо не разбирам. Ако намерим следи от лекарството, значи Роджър — или някой друг — е инжектирал Кориган, за да го убие. Ако Кориган, както казваш, е бил жив по време на инжекцията, би трябвало да умре от нея. Но според теб, след това е получил аневризъм. В такъв случай, от какво е умрял и чия е вината?
Чарли вдигна изпоцапана ръка към брадата си, но в последния момент се опомни.
— Загадка, Джейк. Все още ни липсват много късчета от мозайката. Но разберем ли какво е причинило смъртта, ще открием и кой е виновен. А сега, ако се дръпнеш и престанеш да ме разсейваш, ще довърша стандартната процедура.
Пак стандартната процедура. Чарли извади от чантата портативни везни, изряза сърцето, претегли го — четиристотин и петдесет грама — след това продължи да бърника, да кълца и да оглежда разни кръвоносни съдове и вътрешни органи, за чието съществуване досега не бях подозирал. Дотук се чувствах горе-долу добре. Добре бях, когато сряза ребрата, за да надникне отдолу. Добре бях, когато извади парче от черния дроб и го прибра в найлонова торбичка. Добре бях и когато резачката се впи в черепа. Но когато Чарли измъкна мозъка и взе да цъка, че бил много съсухрен, престанах да се чувствам добре. Всичко наоколо посивя и стаичката се люшна като платноходка в щорм. Следващото, което осъзнах, беше, че баба Ласитър мърмори нещо и размахва амоняк под носа ми.
Разкашлях се, станах на крака с помощта на Сюзън Кориган и открих, че съм на верандата. Баба се разсмя и ми подаде буркан, пълен с домашно уиски.
— Изпий това, Джейкъб. Ще те свести набързо.
— Нищо ми няма, добре съм.
Изтупах се. Голяма работа е това — две жени да се суетят над бездиханното ти тяло.
Сюзън Кориган продължаваше да ме подпира и се усмихваше някак странно.
— Знаеш ли, така повече те харесвам. Без онова мъжкарско перчене.
— Чудесно, тогава ще припадам при всеки удобен случай. Обещаваш ли да не ми пускаш ръка, докато съм в безсъзнание?
— Никакви обещания. А сега млъквай. Трябва да хапнеш нещо. Баба прави омлет с миди и доматено пюре.
След няколко минути и Чарли дойде в кухнята. Изми се, седна с голяма чаша кафе и преплете пръсти над топлата пара. Помълча, после ни разказа всичко. Докато описваше следите от инжекция, аз гледах лицето на Сюзън. Изглежда, тя бе очаквала точно това, но се навъси, когато Чарли каза, че все още нямал категорични резултати. Трябвало да изследва пробите от тъканите и да обмисли как се е стигнало до аневризъм.
— Докторът и оная кучка са го направили — заяви изведнъж Сюзън. — Сигурна съм.
— Ще разберем — обеща Чарли. — Все още имам двама-трима приятели в отдела по токсикология. Мога да се вмъкна вечерта и да използвам апаратурата.
— Защо просто не разкажеш всичко на доктор Маккензи? — предложих аз.
Чарли изсумтя.
— Онзи лайнар, прощавайте за израза, ме мрази и в червата. Когато се пенсионирах, не го препоръчах за главен съдебен лекар. Е, той и сам се уреди, скапанякът нафукан, но додето е жив, няма да ми прости. А какво ни докара сега? Компютри, статистики и онова гадно ново здание с разните му удобства. По дяволите, наблъскали в моргата освежители за въздух, та човек не може да познае по мириса стомашното съдържание. Да ви кажа, веднъж разпорих един безименен труп и веднага ме лъхна на познат сос за скара. С много оцет и мъничко бира. Тутакси разбрах, че е онова ресторантче в Южен Дикси. Полицаите отидоха там. Един от келнерите си спомни покойника, помнеше и с кого е бил. Щом го откриха, онзи веднага си призна.
Чарли продължи да мърмори. Мразеше доктор Хилтън Маккензи, новия главен съдебен лекар, който не обичаше да си цапа ръцете.
— Построиха му нова сграда със свръхмодерна морга и цял куп канцеларии, чиновници колкото в благоустройствения отдел, фоайе като на „Хилтън“. Още помня нашата първа морга — беше си най-обикновен изоставен гараж. Дявол да го вземе, правехме по две хиляди и петстотин аутопсии годишно в малката сграда на Северозападна деветнайсета улица. После довтасаха кубинците, взеха да се колят наред, колумбийските юнаци пък докопаха автоматично оръжие и закъсахме здравата. Нямаше къде да държим труповете.
— И какво направихте? — попита Сюзън с неизлечимото любопитство на журналистка.
— Наехме хладилен камион от една верига за сандвичи — каза Чарли. — Стабилна месарска машина. Натъпках ме вътре телата и го оставихме на един паркинг, точно до Джейксъновия мемориал. И додето мигнем, някой го отмъкна. Сигурно са си помислили, че вътре има сандвичи за четиридесет бона. Ех, как ми се ще да им бях видял физиономиите, като са го отворили.
Чарли Ригс беше тъпкан с превъзходни истории. Но денят постепенно отмина и умората от безсънната нощ натежа върху всички ни. Чарли задряма на верандата — лежеше с отворена уста и хъхреше като стар шевролет. Аз се сгуших на дивана в лятната стаичка. През отворените прозорци шушнеше прохладен ветрец откъм залива. Баба ме зави с домашнотъкана черга, съвсем като някога. Може би утре сутрин щеше да ме отведе да играя бейзбол с децата. Вече отлитах към страната на сънищата, когато под чергата се пъхна още нечие тяло.
— Много съм уморен за надбягване през игрището — промърморих аз.
— Спокойно — отвърна Сюзън Кориган. — Не бързай.
Тя ме целуна съвсем лекичко, после докосна с пръст брадата ми и добави:
— Трябва да се избръснеш.
Сюзън плъзна ръка по бузата ми и ме целуна по шията. След това дръпна тениската нагоре и започна да ме целува по гърдите. Момент! По мое време тия работи ги вършеха момчетата — искам да кажа, събличането и тъй нататък. Но не смятах да възразявам. Протестите сигурно щяха да бъдат отхвърлени. А и нейните грижи ми харесваха. Когато се опитах да поема инициативата, тя леко ме бутна назад и продължи по същия начин, а очите й сякаш говореха: спокойно, отпусни се.
Лежах по гръб и дрехите ми се валяха на пода, когато тя се съблече на свой ред. Малките й гърди описваха кръгове по моите. Отнейде в ръката й изникна презерватив — необходим не по-малко от червилото за всяка съвременна жена. Надяна ми го умело, без да изплющи с ластика или да ме одраска с нокът. После силните й крака ме възседнаха, тя се отпусна, пое ме и ме обгърна плътно. Дишаше мощно, дълбоко, и непрестанно се повдигаше и отпускаше, като че правеше гимнастическо упражнение.
Харесвах това. Харесвах и нея. Но я гледах през цялото време и не само около извивката на бедрата. Гледах лицето й, мислех за нея, Роджър Солсбъри и Мелани Кориган. И за много богатия, много мъртвия Филип Кориган. Питах се кой на кого какво е направил.
Вечно мислех, по дяволите! Вместо да се отдам на чувствата. Защо не можех просто да се наслаждавам на тласъците и на жарката влага, избиваща между телата ни? Дяволите да те вземат, Ласитър!
Поспах, а когато се събудих, в къщичката царуваше мрак. Сюзън Кориган измърка до мен, обтегна крак и отново се сгуши. Мислех си за нея. Умна и дръзка. От новата порода момичета, дето гледат да си пробият път в един мъжки свят. Имах чувството, че я виждам как се бори с нокти и зъби срещу другите репортери за най-добър материал. Как преглъща тъпите подигравки — хей, братче, едно време спортните журналисти пикаеха прави! — и отвръща на удара с удар. Такава бе Сюзън Кориган, която познавах. Само че всъщност не я познавах много добре.
