Секретарката стана, прехвърли дъвката под лявата буза, заби молива в буйната си африканска прическа и зачете с отегчен, монотонен глас:

— Единайсети съдебен състав на област Дейд — Флорида, дело номер осем–седем–едно–осем–три–седем–шест — Мелани Кориган, като законна наследница на покойния Филип Кориган срещу, доктор Роджър А. Солсбъри. — Тя помълча и се изкашля. Хайде бе, маце, по-живо! — Ние, съдебните заседатели, подкрепяме тезата на защитата.

Бум. Свърши се. Секретарката седна. Роджър Солсбъри стовари длан върху рамото ми. Дан Сефало примижа, после се съвзе като истински професионалист и помоли съдията да поиска мнението на заседателите един по един. Ленард се съгласи. Всички потвърдиха присъдата. Мелани Кориган се озърна към Роджър Солсбъри с кисела усмивка. Сякаш му казваше, че няма значение. Или неохотно го поздравяваше. Ама че странна реакция!

Ленард благодари на заседателите, а приставът им раздаде служебни бележки с малко портретче на съдията — художникът го беше изтипосал досущ като гранитния образ на Линкълн върху Маунт Ръшмор. Можеше и да си докара няколко гласа в повече за следващите избори.

Най-сетне всичко свърши. Заседателите си събраха багажа, зрителите се изнесоха в коридора и тръгнаха да дирят нови зрелища. Роджър Солсбъри непрекъснато дрънкаше колко страхотен съм бил, как невероятно говорил Чарли Ригс, колко хубава била Синди. Искаше да ме води на тържествена вечеря с шампанско.

Чувствах се напълно изчерпан. Казах му, че няма да съм приятна компания. Всъщност ми беше писнало от него. Бях му дал частица от себе си. Дружбата от споделени изпитания бързо свършва, когато премеждията отминат. Също както бойните другари се разпръсват след края на войната. Много бързо.

Но защо имах чувството, че делото Кориган срещу Солсбъри е само начало?

11

Осата и гъсеницата

Синди се върна в офиса, а аз подкарах открития олдсмобил по Тамаями Трейл на запад към Евърглейдс. За нищо на света не бих отишъл след днешното дало да разговарям по телефона и да пиша сведения до счетоводството. Исках да подишам чист въздух. Тамаями Трейл минава през Малката Хавана, където носи името Calle Ocho*. Карах покрай малки паркове, където стари кубинци с пури между кафявите зъби играеха домино, пиеха еспресо и се кълняха някой ден да се завърнат в Calle Libre**. Не се смятат за immigrantes, защото емиграцията означава съзнателно търсене на нова родина. Те са exilados— изгнаници, бежанци. Когато родината им отхвърли игото на комунистическия сатрап, ще се завърнат в нея.

[* Осма улица исп. — Б.пр.]

[** Свободна Куба исп. Б.пр.]

Младите кубинци — юношите, родени в Маями, разбират живота съвсем различно. Тук имат, мощни мотоциклети, късни нощи из дискотеките в Коконът Гроув и уикенди по плажовете на Кий Бискейн, тъй че съвсем не им се ще да воюват или да въртят мачете из плантациите за захарна тръстика. Носят маскировъчни бойни облекла само защото така е модерно през този сезон.

Когато през шейсетте години хиляди кубински бежанци заляха Маями, нямаше накъде да отидат. На изток беше малкият градски център, а отвъд него — Бискайският залив. На юг се намираше скъпият квартал Корал Гейбълс, в който повечето бежанци просто не можеха да се заселят. На север беше Либърти Сити, наричан някога съвсем официално в полицейските сводки Централен негърски район — забравен от обществото квартал с нажежени тротоари, както навсякъде, но без палмите на Корал Гейбълс или боровете на Саут Дейд.

Оставаше само западната посока и бегълците от Кастро разтеглиха Маями нататък, пропуквайки по шевовете целия град. Те донесоха нова храна, нова музика и облекло, а след едно поколение вече владееха бензиностанциите, ресторантите, автокъщите, магазините за мебели и дори банките. Живееха и процъфтяваха западно от залива по протежение на сто и четиридесет пресечки от двете страни на Тамаями Трейл и в покрайнините на Евърглейдс. Сред някогашното сънливо южняшко градче израсна друга, странна и зловеща страна с надписи на някакъв свой неразбираем език — Fantasias Ropas, Vistas Funeraria, Clinicas Quiropracticas.

Англоезичните заселници от предното поколение бяха дошли от Джорджия и Алабама. Те живееха в малки панелни къщички без гаражи, а в дворовете им, освен камионетки винаги имаше лодки на въздушна възглавница, готови за среднощен риболов из блатата. Тия бели авиомеханици, шофьори на камиони, електромонтьори — вече се бояха от злобните улични негри и мразеха евреите от Маями Бийч. За южняците баптисти бе неописуемо потресение да виждат как градът се преобръща наопаки и белите бягат един подир друг, а по местните коли изникват подигравателни лепенки: МОЛИМ, ПОСЛЕДНИЯТ БЛЕДОЛИК ДА ИЗГАСИ ЛАМПИТЕ.

След като отминах университетското градче, колите по шосето намаляха. Ако наистина исках да се разведря, можех да подкарам направо по Тамаями чак до Нейпълс. Отначало се преструвах, че не знам накъде отивам. Но всъщност знаех много добре. Веднага разпознах тесния черен път, който излизаше от Евърглейдс, близо до Шарк Вели — малко преди фалшивото селце Микосуки, където отегчен индианец се бори с упоен алигатор, а наоколо туристите щракат ли щракат.

Завих по отклонението, като вдигнах облак прах и стреснах десетина бели чапли, укрити из високата трева. Грамаден бял жерав с тънички крака ме погледна от плитчините, после закуцука настрани. Островчето — издигнато едва половин метър над блатото — се намираше на около километър и половина от пътя. Всъщност не беше нищо повече от плоска купчина пръст зад редица проскубани дървета. На него имаше стара рибарска хижа със стени от вехти дъски и ламаринен покрив, който лъщете под късното следобедно слънце. Това ти остава, когато адвокатът на бившата ти жена се окаже същински бомбардировач с език като ядрена бойна глава. А след като се разсее атомната гъба, съпругата получава къща в испански стил с оранжев керемиден покрив на някоя сенчеста улица в Корал Гейбълс.

Доктор Чарлс У. Ригс, пенсиониран съдебен лекар на област Дейд, Флорида, седеше на очукан градински стол, вирнал босите си крака върху стара каса от мляко. Той отпусна прашната книга, която четеше, и ми кимна към друг пластмасов стол с няколко протрити брезентови ивици вместо седалка. Погледнах книгата. „Подбрани отчети на кралските коронъри, 1265–1413 г.“. Не я бях виждал в списъка на бестселърите. Бежовите шорти на Ригс стигаха малко над костеливите му колене. Краката му бяха къси и бели — крака на човек, който благоразумно се пази от флоридското слънце. Освен шортите носеше избеляла тениска с реклама на някакъв бар в Кий Уест. Прошарената му брада отчаяно се нуждаеше от ножица или поне от гребен. Едно винтче на очилата му липсваше и беше заменено с огъната риболовна кукичка. Очилата имаха полукръгли стъкла и висяха накриво върху чипия нос. Иззад тях очите на Ригс — с цвят на суха трева — поглъщаха всичко, но не излъчваха почти нищо.

— Да не си сбъркал пътя към плажа? — попита той.

— Не, просто реших да те навестя по съседски. Que pasa, докторе?

— Комарите хапят, рибата не кълве. Какво те води на запад?

— Напоследък не съм наясно къде е запад и къде изток, кое е горе и кое долу.

— Звучи ми като текст за кънтри балада. Да не си влюбен. Джейк?

Повъртях в ръцете си старата книга.

— Не съм влюбен, макар че има жена. Но въпросът не е точно в нея, а в Солсбъри. Днес приключихме, отсъдиха в наша полза.

— Поздравления. Като ти видях физиономията, помислих, че заседателите може да са те прецакали. Щеше да е позор. Форцепсът изобщо не е доближил аортата.

Белоснежната риза, която бях облякъл за съдбоносния ден, почваше да лепне от пот. Днес откъм високите блатни треви не полъхваше и най-лек ветрец.

— Повярвах ти за форцепса — казах аз. — И заседателите повярваха. Една млада жена, дъщерята на Кориган, разправя, че делото било само за заблуждение, че Солсбъри и вдовицата са отровили баща й със сукцинилхолин.