Фишър забеляза, че жителите на Москва съвсем незабележимо забавяха колите си, но не спираха и не се заглеждаха — за пръв път през последните две хиляди километра понтиакът не спираше уличното движение. Внезапно осъзна истинския смисъл на думите „полицейска държава“.

Двамата униформени полицаи се бяха надвесили над задната седалка и оглеждаха багажа му и чувалените торбички с плодове и зеленчуци.

— Какво означава това?

Фишър се обърна към цивилния:

— Кое?

Мъжът посочи надписа на колата.

— Понтиак — отговори той.

— Да?

— Името на автомобилната компания — Загубеняк такъв! — Дженерал Мотърс. Мисля, че е индианска дума или нещо подобно. Разбрахте ли? Вождът Понтиак.

Мъжът нямаше вид на разбиращ. Той се взря в табелката с инициалите на Щатите — метален кръг в червено, бяло и синьо с американското знаме, която Фишър бе задължен да си купи в Брест. Мъжът посочи с пръст кръга и на Фишър му се стори, че жестът бе малко циничен и целеше да го обиди. После цивилният посочи надписа на предницата:

— Ами това? Транс Ам?

— Транс — през, Ам — Америка.

— През Америка, така ли?

— Да, точно така.

— През Русия — мъжът отново се усмихна и Фишър забеляза, че това не бе дружелюбна усмивка. После пристъпи към шофьорското място и опипа седалката.

— Кожа, а?

— Да.

— Колко струва?

— А… около осемнайсет хиляди долара.

— Седемдесет — осемдесет хиляди рубли.

Фишър забеляза, че мъжът пресметна доларите по курса на черния пазар, а не по официалния.

— Не. Петнадесет хиляди — отговори Фишър.

Мъжът се намръщи.

— Вие капиталист ли сте?

— О, не. Аз съм бивш студент. Навремето слушах лекции по съветска икономика. Чел съм Маркс и една книга — „Червеният изпълнителен комитет“. Изясних си някои неща.

— Маркс?

— Карл Маркс. И Ленин също. Доста се интересувам от Съветския съюз.

— Защо?

— О, за да опозная съветските хора. Първата социалистическа държава в света. Впечатляващо е. Гледали ли сте „Червените“? С Уорън Бийти?

Мъжът се обърна и отиде при двамата полицаи, които бяха застанали на тротоара. Разговаряха около пет минути. После високият цивилен се върна.

— Нарушили сте закона, според който шофирането в провинцията по тъмно е забранено. Това е много сериозно нарушение за един чужденец.

Фишър мълчеше. Мъжът продължи:

— Щом сте се загубили е трябвало да спрете в някой град покрай магистралата.

— Абсолютно прав сте.

— Предлагам ви сега да отидете право в хотел „Русия“ и да не го напускате тази вечер. Утре или още тази вечер ще ви извикаме да дадете пълен отчет за себе си.

— Окей. — И точно в този момент Фишър осъзна с ирония, че тук не ти слагат белезниците и не те претърсват веднага, щом те обвинят в сериозно нарушение, защото не са се натъквали на въоръжени или опасни граждани. Не те арестуват на местопрестъплението, защото така или иначе цялата страна е нещо като лагер за интернирани — чисто и просто те изпращат да си отидеш в стаята. Ще те арестуват, когато на тях им е удобно. — Да, разбрах. В хотел „Русия“.

Мъжът му върна документите и ключовете на колата.

— Добре дошли в Москва, господин Фишър.

— Много се радвам, че съм тук.

Мъжът се отдалечи и Фишър го проследи с поглед, докато изчезна в метрото. Двамата полицаи влязоха в колата си, без да кажат нищо. Не потеглиха, а останаха да наблюдават Фишър.

Грег Фишър затвори багажника и дясната врата, после седна зад волана и запали мотора. Забеляза, че около него се бе събрала тълпа. „Стадо.“ Припомни си случилото се и реши, че бе постъпил както трябва. „Смотаняци!“ Подкара колата и се включи в движението. Полицейската кола го последва.

„Гадни копелета.“ Така трепереше, че му се искаше да спре, но продължи нагоре по Калинински проспект. Полицейската кола го следваше плътно, така че засега поне трябваше да избие мисълта за посолството от главата си.

Докато шофираше, унесен в мислите си, Фишър не забелязваше нищо наоколо. Когато се загледа, установи, че бе пресякъл една от главните изходни артерии на града и караше право към Кремъл. Припомни си картата и зави надясно по проспект „Карл Маркс“, после слезе към крайбрежната улица и тръгна наляво. Отдясно бе Москва река, отляво — назъбената южна стена на Кремъл с високите наблюдателни кули. Червените звезди на кремълските кули и църкви се отразяваха в реката и Фишър се вторачи в отблясъците, хипнотизиран от неочакваната красота на гледката. Почувства, че е вече в края на изтощителното пътуване.

Крайбрежната улица зави надясно и Кремъл свърши с внушителна наблюдателна кула. Полицейската кола продължаваше да го следва. Отпред видя сводест тунел, който минаваше под един от мостовете на Москва река. Отстрани на моста се издигаше хотел „Русия“ — масивна съвременна сграда с фасада от стъкло и алуминий, чиято ширина го правеше да изглежда тумбест със своите десет етажа. Фишър забеляза, че повечето от прозорците му не светеха. Мина под моста и зави надясно, следвайки, инструкциите на Интурист. Пред източния вход имаше неголям паркинг, обграден от три страни с ниска каменна стена. Спря на петнадесетина метра от входната врата и се огледа. Наоколо нямаше други коли. Пред сградата не се виждаха хора. Отляво на входа видя магазин „Берьозка“ — имаше ги в почти всички съветски хотели, където западните туристи можеха да си купуват руски стоки, западна козметика и дреболии със западна валута. „Берьозка“ беше затворена.

Паркингът бе разположен върху стръмно нанадолнище, което стигаше до Москва река. Хотелът приличаше на уродливо чудовище, заобиколено от малки стари сгради и църквички в окаяно състояние.

Фишър погледна назад в огледалото. На входната алея зад него бе спряла полицейската кола. Той паркира до входа на хотела и изгаси мотора.

В стъкленото преддверие на хотелското фоайе видя портиер в зелена униформа. Човекът оглеждаше понтиака, без да отваря вратата. Фишър слезе от колата с раница на рамо. Вече бе установил, че задължението на портиера в един съветски хотел не е да посреща и упътва гостите, а да не допуска съветски граждани вътре — обикновено черноборсаджии, проститутки, дисиденти и просто любопитни, които биха искали да видят как живеят хората на Запад.

Фишър отвори вратата и се приближи до портиера.

— Ало!

— Ало? — Фишър посочи колата си. — Багаж. Окей?

— Окей.

Той подаде ключовете от колата на портиера.

— Гараж. Окей?

Портиерът го изгледа в недоумение.

Фишър се сети, че навярно в цяла Москва няма нито един обществен гараж. Бе уморен, изплашен и ядосан. „Господи мили…“ — сети се, че няма пукната рубла. Бръкна в раницата и измъкна някаква дреболийка, която му бе останала.

— Заповядайте — подаде той малък сувенир. — Статуята на свободата.

Очите на портиера зашариха наоколо, после той взе статуйката и започна да я оглежда подозрително.

— Религиозно е?

— Не, не. Това е Статуята на свободата. Свобода. За вас е. Подарок. Погрижете се за автомобила. Окей?

Портиерът пъхна статуйката в джоба на ливреята си.

— Окей.

Фишър мина през летящите врати и се озова във фоайето на хотела, което бе безлюдно и както на повечето обществени места, задушно. За руснаците топлината означава лукс, помисли Фишър. Огледа се. Фоайето бе изградено предимно от камък и алуминий. Нямаше бар, нямаше вестникарски щанд, нямаше нищо, което да напомня, че се намира в хотел, освен малкото прозорче като на билетна каса в стената отляво. Той реши, че това е регистратурата. Пристъпи към нея и видя, че едно момиче го погледна доста отегчено. Подаде резервацията си от Интурист, паспорта и визата. Тя ги огледа за момент, после, без да каже нито дума, изчезна навътре.

Фишър си каза на глас: „Добре дошли в Русия, господин Фишър. Колко възнамерявате да останете при нас? О, докато дойдат от КГБ да ме вземат… Много добре, господине.“

Фишър се обърна и огледа дългото тясно фоайе. Наоколо нямаше нито пиколо, нито пък друг служител на хотела, с изключение на портиера в стъкленото преддверие. Той видя автомобила си и паркираната зад него полицейска кола.