— Не мислиш ли, че това може да е клопка? — попита Лиза.

— Твърде е възможно.

— А сега какво ще правим?

— Нашето малко жигули няма големи шансове по главното шосе, но тук, по черните пътища, ще можем да се измъкнем от чайката — отвърна Холис.

— Това още едно нарушение на пътния лист ли ще бъде?

— Твърде е възможно.

Не беше достатъчно светло, но Холис успяваше да следва мръсния чакълест път по заобикалящите ниви на славния руски чернозем. Той натисна педала и винаги когато забележеше разклонение, удряше спирачки и завиваше по него. Без светлини жигулито бе буквално невидимо и след петнайсет минути криволичене напосоки Холис заяви:

— Изгубихме чайката. Но за съжаление и ние се изгубихме.

— Шегуваш ли се?

— Някъде назад не видя ли мотелчета?

— Да, много назад. На разстояние две години и 18 хиляди километра. Но, Сам, ти наистина знаеш как да осигуриш чудесни развлечения на една жена. Позволи ми следващия път аз да платя обяда.

— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор, госпожице Роудс, колкото и да е блудкаво. Е, все пак според мен по-добре е да си се изгубил, от колкото да си мъртъв. Смятам да спим под някой навес и да изчакаме да се съмне.

Лиза спря отоплението и свали прозореца.

— Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.

— Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?

— Сам, трябва да намерим някакъв подслон. — Тя се замисли за момент, после продължи. — Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз — може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.

— Да не задават въпроси? Тук, в Русия?

— Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.

— Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?

— Инстинктът ми подсказва.

— Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. — Той сви рамене. — Е, добре. Ще ти се доверя. — После добави. — Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.

Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:

— Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.

— Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.

— Вярно. В Москва си лягат в десет. — Холис спря колата и надникна през прозореца. — Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.

Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.

— Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности — каза Холис.

Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.

— Говори ти — обърна се Холис към Лиза.

Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.

— Привет! Ние сме американски туристи — заговори на руски Лиза.

Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.

Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор — външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.

Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души — мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:

— Кажи им, че идваме от Земята с послание за мир и искаме да ни заведат при техния вожд.

Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.

— Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?

Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:

— Искате да спите? Тук?

— Да.

— Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.

— Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? — попита Холис.

— Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.

— Не искаме да ви създаваме такива главоболия — каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. — По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.

Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“

— Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? — каза Лиза на английски.

— Вече е твърде късно. — Той се обърна към мъжа. — Ще ви платим за нощувката.

Мъжът поклати глава.

— Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.

— Благодаря — каза Холис. — Ще преместя колата, за да не пречи на движението. — Той се обърна към Лиза. — Върви да се запознаеш.

Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.

— Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски — обясни Лиза на английски.

— Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?

— Не се заяждай, Сам.

— Окей.

— Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня — ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.

— Много добре. Повишавам те в чин капитан.

Холис се представи като Джо Смит.

— Наричайте ме Йосиф — каза той.

Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон — древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.

— Жена ми е уморена — каза той на Павел.

— О, да. Последвайте ме.

Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.

Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче: