Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За това, че разсъждавам като Сет.

— Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва — усмихна се тя.

Той не отговори.

Лиза погледна през прозореца и каза замислено:

— Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.

— Да, точно така.

— Минал е покрай посолството.

— Знам.

Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:

— Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.

Холис се засмя.

— Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. — Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. — Пропускът ти.

— Важи само до полунощ.

— Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.

— Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.

Холис не отговори веднага, след това каза:

— Не съм си взел четка за зъби.

Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.

— Невероятно.

Той проследи погледа й.

— Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.

— Това е първото ми пътуване в провинцията.

— Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те — селяните, произвеждат храната.

Лиза кимна.

— Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.

— Виждаш ли онова възвишение ей там? — посочи Холис. — Зад него има борова гора, в която е скрита най-модерна радарна площадка — команден център на всички установки за съветски антибалистични ракети около Москва. Разходите за построяването й са достатъчни, за да се изградят прилични жилища на половината селяни в тоя район с необходимото водоснабдяване и парно отопление. Или оръжие, или хляб. Някои общества не могат да си позволят и двете.

Тя кимна.

— Половината от нашия национален бюджет и 60 процента от техния… Невероятни разходи потъват в строежа на ракетните установки. Сега във Вашингтон се говори, че тия разходи ще ги има вовеки веков. — После той добави: — Забрави, че съм ти казвал за местонахождението на тая ракетноядрена площадка.

Тя разсеяно кимна. Помълчаха малко.

— В работата си срещам руснаци, които осъзнават противоречията в системата им — каза тя.

— Те ни харесват и биха искали вместо ракетни установки да се строят силози за зърно. Но правителството им е внушило, че ракетите са им нужни, защото ние може да ги нападнем.

— Ами, прави са. Ти разграничаваш хората от правителството, но според мен хората получават такова правителство, каквото заслужават. А в този случай може би и по-добро.

— Това не е вярно, Сам. Руснаците може да не разбират демокрацията, но по някакъв странен начин са се отдали с пълна страст на свободата.

Холис вдигна рамене.

— Винаги съм смятала, че комунизмът тук е историческа случайност. Никога няма да доживее стотния си рожден ден.

— Не смея да мисля какво ли ще предприемат тия хора след това — отговори сухо Холис.

— Наистина ли си такъв силен хардлайнер, или просто искаш да ми противоречиш?

— Нито едното, нито другото. Просто обработвам информацията. Това са ми наредили да върша тук.

— Понякога мисля, че съм единственият човек в посолството, който се опитва да намери нещо добро тук, някаква надежда. Толкова е потискащо да живееш сред циници, мазни дипломати и параноици — възкликна Лиза.

— О, знам. Виж, ако ще бъдем приятели, нека да охладим страстите около политиката.

— Окей.

Отново се умълчаха. Небето се бе смрачило и по предното стъкло падаха капчици дъжд. Във въздуха бе надвиснала някаква потискаща тишина, някаква сивота, която проникваше чрез зрението и се загнездваше в мозъка, сърцето и душата.

— Тук, на открито сред полето, ми се струва, че разбирам легендарната славянска меланхолия — каза Лиза.

— Да, но трябва да видиш и безкрайните слънчогледови поля през лятото. Гледката на огромните слънчогледи ще спре дъха ти.

— Наистина ли? — Лиза помисли, че думите на Сам Холис й казаха за него много повече, отколкото самият той мислеше. — Ще трябва да ми ги покажеш, когато дойде лятото.

— Окей.

— Ех, да си бях взела фотоапарата! — Тя погледна часовника си. — Ще стигнем ли до моргата навреме?

— Ако е затворена, все някой ще я отвори.

Неочаквано Холис зави рязко волана и жигулито тръгна по тъмна отбивка, оставяйки диря след себе си и вдигайки облак прах.

— Какво правиш?

— Нищо. — Холис подкара колата към другия край на една от малките заоблени могили, които разнообразяваха тук-там равнинния терен на запад от Москва. Той спря автомобила така, че да не се вижда от пътя. Протегна се назад, отвори куфарчето на задната седалка и извади далекоглед, после излезе от колата. Лиза го последва и те се изкачиха на тревистото хълмче. Стигнаха до върха. Холис коленичи и дръпна Лиза до себе си. Фокусира бинокъла към дългия прав път и каза:

— Май сме сами.

— В Щатите мъжете казват: „Искаш ли да отидем някъде, където ще бъдем сами?“ Тука казват: „Май сме сами“ или „Май си имаме компания“ — отговори Лиза.

Холис огледа небето, след това и полето наоколо и подаде бинокъла на Лиза.

— Погледни нататък.

Тя погледна през бинокъла към източния хоризонт.

— Москва… Виждам кремълските кули.

Холис бе вперил поглед към ожънатите ниви.

— Беше някъде тука.

— Кое?

— Дотук някъде е стигнала немската армия. Било е по това време на годината. Немските разузнавателни патрули са съобщили точно това, което ти току-що каза. Видели са кулите на Кремъл през биноклите си.

Лиза го погледна с недоумение.

Известно време Холис унесено мислеше, после продължи:

— Немците решили, че войната вече е свършила. После Господ, който очевидно не го е било много еня и за двете страни, наклонил везните в полза на червените. Валяло сняг, макар че било рано за зимата, при това валяло силно. Немците били премръзнали, дори пушките им засичали от студ. Червената армия си отдъхнала, после атакувала под падащия сняг. След три години и половина руснаците стигнали до Берлин и оттогава светът е различен.

Холис се обърна на север и се загледа в залязващото слънце. С гръб към Лиза той заговори сякаш на себе си.

— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.

Холис слезе от хълмчето и влезе в колата. Лиза го последва и се мушна до него. Излязоха на пътя и продължиха по магистралата Минск — Москва. Разминаха се със случаен камион. Холис забеляза, че картофите в него са малки, а зелките — черни. Не видя други зеленчуци, нито птици или добитък, нито пък млечни продукти. Откритието му всъщност не беше никаква тайна за московските домакини.