— Ресторантът не ми изглежда държавен.

— Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.

— Разбирам.

— Ял ли си някога в заведение от тоя тип?

— Не.

— Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.

— Ясно.

Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.

— Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?

— В един сън миналата седмица.

Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.

— Избави ме от скорбут.

Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.

— Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.

Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва — „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.

— Как откри това местенце? — попита той.

— Това е дълга история.

Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума — „Сет“.

— Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения — поясни Лиза.

— Не мога да си обясня защо.

— Усещаш ли миризмата на подправките?

— Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.

— Ресторантите — каза тя — са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.

— Как така?

— Искам да кажа, че Москва има 8 милиона жители и половината от тях се опитват да си направят резервация в двайсетте сносни ресторанта.

— Да, доста е претъпкано — съгласи се Холис, — но в „Прага“ сигурно още ни пазят масата.

— Виж, ако е разрешено да се отварят частни ресторанти, само за една нощ ще се излюпят около петстотин. Така е и с магазините, и с всичко останало.

— Това би означавало заплаха за съществуването на системата.

— Каква заплаха?

— Една страшна, ужасна заплаха. Ще бъде същото, като да запалиш свещ в тъмното. Всички ще се трупат около нея и ще палят оттам своите свещи. Тогава ще видят едва забележимите недостатъци на системата. После… Знае ли някой какво ще стане после?

— Разсъждаваш доста задълбочено за един военен.

— Мисля, че трябва да ти благодаря. Чела ли си наскоро нещо хубаво на Гогол?

Тя се усмихна.

— Истината е, че съм голяма негова почитателка. Чел ли си „Мъртви души“?

— Та кой не я е чел?

— На Запад той не е познат много и според мен това се дължи на факта, че героите му не могат да се оценят извън един руски контекст. Не смяташ ли, че е така?

— Права си.

— Навярно знаеш, че статуята на Гогол се намира в края на тая улица. На площад „Арбат“. Виждал ли си я?

— Трудно може да я пропусне човек.

Сливовото вино пристигна и Лиза напълни чашите. Холис вдигна тост:

— Както казват селяните: „За къса зима, много месо и сухи съчки за огъня.“

— Пропусна нещо.

— Да. „И гореща жена в леглото ми.“

Те отпиха.

Лиза го погледна над очилата си.

— Сам, откъде си всъщност?

— Отвсякъде. Аз съм отроче на военновъздушните сили.

— Какво, с ченгел ли трябва да ти вадя думите?

— Е, добре, ще ти разкажа за себе си — засмя се той. — Родил съм се през Втората световна война във военновъздушната база в Травис. Докато навърша осемнайсет, обиколих цялото земно кълбо. После четири години бях във военновъздушната академия. Дипломирах се и постъпих в училище за пилоти изтребители. Направих пътешествие до Виетнам през 1968-а, а после още едно — през 1972-а. Именно тогава ме свалиха над Хайфон. Успях да долетя до морето, скочих с парашут и военноморската въздушна спасителна служба ме измъкна от водата. Имах малко драскотини и хирурзите ми забраниха да летя. По това време баща ми бе бригаден генерал и успя да ми уреди временно назначение в Пентагона, докато се оправя. Аз се стегнах някак си и изкарах курс по български език. Както сигурно знаеш, българският е коренът на всички славянски езици, нещо като латинския за романските. Както и да е, бях три години военно аташе в София, после ми дадоха назначения и в други страни, членки на Варшавския договор, след това, преди да се усетя, бях вече толкова вътре в тая работа, че не пожелаха да ме върнат отново в редовете на въздушните сили. — Холис отпи от виното. — Винаги съм подозирал, че зад цялата тая история с посолствата е стоял баща ми.

— Значи си вършил шпионската работа съвсем неохотно?

— Не, не неохотно. Но не и с ентусиазъм. Просто… не знам. Освен това не съм шпионин.

— Окей. А после, преди около две години, са те изпратили тук. Големите съюзници!

— Единствените съюзници в тая работа.

— А семейството ти?

— Баща ми се пенсионира преди няколко години. Сега живее с майка ми в Япония. Не знам защо. Много са странни двамата. Мисля, че са увлечени от сектата Ва Зен. Прекалено дълго са обикаляли света. Те дори не познават Америка, а това, което познават, не харесват. Напомнят ми римските центуриони или британските офицери колонисти. Чувала си, нали? След Втората световна война в Америка се оформи цяла такава прослойка.

— Като нас.

— Да, като нас. Мисионерите на империята.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам по-малка сестра, която се омъжи за пилот от гражданската авиация и сега живее на Филипинските острови. Нямат деца. Имам и по-голям брат, който работи на Уолстрийт, носи жълта вратовръзка и печели прекалено много пари. Женен е и има две деца. Той е единственият истински американец в семейството. — Холис се усмихна. — Като дете след петнайсетото ни преместване разви алергия към пътуванията. Философията му е, че човек не трябва въобще да напуска зоната на своето астрономическо време.

— Зоната на астрономическото си време?

— Да. Не знаеш ли? Той живее в източната зона. За нищо на света не иска да я напуска, нещо повече — ограничава се само с пътувания до 20 градуса географска ширина вътре в зоната си. Може лесно да си смени пощенския код, но се опитва да не излиза от рамките на своя телефонен код. Неговият е 212!

Лиза едва сдържаше смеха си:

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Какво интересно семейство! Поддържате ли връзка помежду си?

— Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.

Тя се направи, че не го чу.

— Доколкото си спомням, ти имаше и жена.

— Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. — Мисля, че вече половин година пазарува.

— Толкова ли стана?

— Разделени ли сте от закона?

— Не, извън закона.

Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.

Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.

— Цената е фиксирана — обясни тя. — Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. — Тя отчупи парче пита и сложи половината в чинията му, после доста учудено попита: — Български ли каза? Наистина руският ти ми звучеше странно. Не го говориш с американски акцент, но и с руски не е.

— Говоря и малко полски.

— Обиколил си целия Източен блок — каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.

Холис също се засмя.

— Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.

— Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.