Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си — в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота — ниша с мивка и хладилник.

— Нещо за пиене? — обърна се Алеви към Лиза.

— Не, благодаря. Дежурството ми все още не е изтекло.

— Добре. Тогава едно кафе.

— За мен водка. Чиста — каза Холис.

Алеви наля кафе без мляко на Лиза и изстудена водка за Холис.

Холис задържа погледа си върху Сет Алеви. Беше четирийсетгодишен — малко по-млад от него самия. Носеше добре ушит вълнен костюм с жилетка и плетена зелена вратовръзка. Бе доста висок и слаб и му напомняше на Линкълн, но без брада, и бе малко по-красив от него. Някога е бил женен, но тук никой не знаеше подробности.

— Как беше тържеството? — запита Холис.

— Добре. Имаше много дисиденти. И хубава храна. Ханука е весел празник. Трябваше да дойдеш.

— Тогава кой щеше да препуска през Москва?

— Сигурен съм — отговори Алеви хладно, — че моите хора щяха да се справят с това. Холис не чу Алеви да казва „по-добре“, но знаеше, че то остана недоизказано.

— Момчето искаше да говори със съветника по защита правата на човека — започна да обяснява той.

— Убеден съм, че едва ли би могъл да различи такъв съветник от някой полузащитник. Аз самият не бих могъл да го направя. Сам, ако друг път се случи нещо подобно, моля те, обади ми се или звънни на някой от моя отдел.

Сет Алеви бе роден във Финландия, евреин, дипломат от Принстън. В момент на откровение бе признал на Холис, че мрази Съветите и че работи в ЦРУ, за да „допринесе колкото се може повече за унищожаването на режима“. Назначаването му там не било трудно: основните му специалности — руска култура и руски език — привлекли вниманието на ЦРУ, а той много добре знаел от самото начало, че ще стане точно така.

Алеви също си наля водка.

Холис сложи кутийката с хайвера на масата. Алеви я огледа:

— Добро качество.

Алеви и Лиза извадиха бисквити, масло и сметана. Холис отвори хайвера с ножа си.

— Ядосаха ли те, полковник? — каза Алеви, след като изгледа Холис.

— Щях да питам дали имат червен, но не мога да понасям думата красная — обърна се Холис към Лиза, която си мажеше бисквита с хайвер.

Лиза се засмя.

— Мислех, че съм единствената.

Погледът на Алеви се местеше ту към единия, ту към другия.

— Ядосаха ли те? — попита отново той. Холис впери очи в Алеви.

— Много добре знаеш какво се случи.

— Ако се бяха развихрили, моите хора веднага щяха да се появят на хоризонта. Бяхме ти осигурили гръб. Казаха ми, че си успял да обуздаеш гнева си — отговори Алеви.

— Как е Бренън?

— Не му провървя като на теб. Ченгетата го настигнали и държали на дъжда половин час, после просто му връчили фиш за глоба и си тръгнали. Но преди да успее да се качи в колата си, се появила банда хулигани. Пребили го с железни тръби, ограбили го и му смачкали автомобила. Когато ти трябва, никога няма пукнато ченге. — Алеви спря за малко, после продължи: — Вместо да отиде направо в някоя болница, се върнал тук. Пак му счупили носа, но според него и той не им останал длъжен. Доктор Лоугън каза, че ще се оправи, но е добре да си иде у дома, за да се погрижат за него както трябва.

Холис кимна. Още една точка в полза на КГБ тази вечер, помисли той.

Лиза мажеше бисквити със сметана. Алеви си взе от хайвера.

— Откъде се сдоби с това? Колко даде?

— От Москворецкия мост. Четирийсет бройки.

— Аз щях да се спазаря по-добре. Чул ли си някога как се пазари евреин с руснак? Както и да е, това може би е част от разказа ти. Ако ти се говори, готови сме да слушаме.

Холис хвърли бърз поглед към Лиза.

— Всичко е наред. Преди няколко месеца изисках обстойна проверка на госпожица Роудс — успокои го Алеви.

— Защо?

— Такива са правилата. Ние бяхме гаджета.

Холис си наля още една водка.

— Необходимо ли е да знае и тя?

— Нека аз да мисля за това.

Холис замълча, после кимна.

— Окей. Започвам от самото начало. Седях в кабинета си и пишех доклада, за който ме бе помолил. Телефонът иззвъня. Беше госпожица Роудс.

И Холис подробно разказа всичко случило се тази вечер, с изключение на това, което му каза французойката. Половин час по-късно си наля чаша минерална вода и завърши:

— Така че, когато се приближих към посолството, очаквах да ме пресрещнат. Приятели, имам предвид. Но явно ти си решил, че за мен ще бъде добре да се опозная по-отблизо с комитета.

— Ти имаш дипломатически имунитет — отговори сухо Алеви.

— Да, Сет, но КГБ има други разбирания за дипломатическия имунитет.

— Е, вече си тук и малко йод ще почисти добре раните ти. Ще ти платя дори химическото чистене.

Холис понечи да каже нещо, но Лиза го прекъсна:

— Полковник, какво мислите, се е случило с Грегъри Фишър?

— Можем да предположим, че точно в този момент седи в някоя стая и ония от КГБ го разпитват.

Известно време всички мълчаха, после Алеви каза:

— Между другото, Сам, никой за нищо не те обвинява. Ти действа по възможно най-бързия начин. Това си е техният град.

Холис не отговори нищо. Алеви смени темата:

— Интересувам се от мъжа в стая седемстотин четирийсет и пет.

— И аз — каза Холис.

— Сигурен ли си, че е американец?

Холис помисли малко, преди да отговори.

— Да. Чак до лосиона за след бръснене „Mennen“.

— Но — разсъждаваше Алеви — той би могъл да бъде американец, подкупен да работи за КГБ.

— Би могъл. Но може и Фишър да е сгрешил номера на стаята си.

Алеви се изправи и натисна някакво копче в аудиоуредбата в ъгъла. Разнесе се гласът на Грегъри Фишър и те отново прослушаха целия разговор.

— Мисля, че не е сгрешил номера на стаята си — отбеляза Лиза.

Сет Алеви запали цигара и закрачи насам-натам замислен. Най-сетне каза:

— Е, аз ще се заема с това. — Обърна се към Лиза: — Ти, разбира се, не трябва да разговаряш за случилото се с никого. — После каза на Холис: — Искам доклад от теб, за да го представя на Лангли. Приготви и едно копие за твоя отдел в Пентагона.

— Добре — Холис се изправи.

Алеви продължи:

— Трябва все пак да се каже нещо и на посланика, след като има изпотрошена кола и един човек в лазарета. Аз ще го направя естествено. — Той отново се обърна към Холис: — Сам, във всичко това не виждам нещо, което да е за военното разузнаване.

— Да. — Алеви задържа погледа си върху Холис.

— Може би смяташ, че историята с майор Додсън те засяга, защото майор Додсън, ако наистина има такъв, е военнопленник, и така нататък, и така нататък. Но ще те информирам, ако има нужда от теб.

Холис тръгна към вратата.

— Благодаря, господин Алеви.

— А аз искам да разбера каква е тази Школа за магии на госпожа Иванова. И къде е майор Додсън? Дали все още е на свобода? Можем ли да му помогнем? Можем ли да помогнем и на Грег Фишър? — попита Лиза.

Алеви погледна часовника си.

— Вече е много късно, а трябва да изпратя някои съобщения. Благодаря ти и лека нощ, Сам. Лиза, остани за малко.

Холис отвори вратата.

— Искаш ли си хайвера? — викна след него Алеви.

— Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце — каза Холис и излезе.

Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния двор в студената октомврийска нощ. За момент се спряха на покритата каменна тераса.