— Господин Алеви е на някакво тържество в града…

— Зная.

— Откъде знаете?

— Покани ме да го придружа.

— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.

— Да, чрез хората му тук.

— Точно така. Моля ви, направете го.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.

Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.

— Зная, че се занимава с подобни случаи.

Холис тръгна към вратата, после се върна.

— А вие занимавате ли се с подобни случаи?

— О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.

Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.

— Ще се видим по-късно — каза той и излезе.

Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“

Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.

— Здрасти, Бил.

Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.

— Къде отиваме, полковник?

— Хотел „Русия“. — Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.

— Носиш ли си патлака? — попита Холис.

— Ъ-хъ. А ти?

— Не. Нямах време да го взема.

— Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.

— Дадено.

Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.

— Натисни газта!… Те знаят къде отиваме — каза Холис.

— Разбрано — Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.

— Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?

— Не, прегази ги — отговори Холис и добави: — Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.

— Ясно.

Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?

— Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.

— Добре.

Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.

— Ще има ли бъркотия? — попита Бренън между балоните си.

— Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.

— Комитетът как е разбрал, че отиваме там?

— Ами хлапакът — американският гражданин — се обади в посолството и каза, че е в опасност.

— О-хо!

Холис се замисли върху обаждането на Фишър. Той предположи, че пътната полиция наистина е спряла момчето само заради това, че е нарушило графика в пътния си лист. Но Фишър вече е бил обзет от параноя заради случката при Бородино. Ако бе запазил спокойствие, щеше да успее да дойде в посолството и да разкаже всичко. Вместо това — телефонното обаждане за две копейки може би вече му струваше свободата и дори живота.

И все пак, помисли Холис, бе постъпил смело. Глупаво, но смело. Холис щеше да му го признае, без да го кара да се чувства неудобно. Как да измъкне Фишър от страната бе проблем, за който щеше да мисли след това.

— В какво се е забъркал?

— Нарушил е пътния си лист.

— Много въпроси ли задавам?

— Все още не.

— Окей. Значи фуча като смахнат по улиците на Москва с едно военно аташе в колата си, за да спасявам някакъв си хлапак, който отишъл в шибаната зоологическа градина, вместо да отиде до шибания паркинг или пък каквото и да е там?

— Вече задаваш прекалено много въпроси.

— Ясно.

Известно време и двамата мълчаха. Пукането на балоните започваше да лази по нервите на Холис. Мислеше за телефонното обаждане. Кой е майор Джак Додсън? Какво, за Бога, е правил един военнопленник в гората край Бородино? Само Грегъри Фишър можеше да отговори на тия въпроси.

— Току-що задминах една паркирана кола с ченге вътре — каза Бренън. Холис се обърна назад.

— Той е в почивка.

— Точно така.

Холис погледна скоростомера и установи, че се движат със сто и тридесет километра в час. Улица „Чайковски“ смени името си няколко пъти, докато извиваше на юг и на изток, и се сля с тъй наречената Втора изходна пътна артерия. Пресякоха Москва река по Кримския мост, заобиколиха отдясно парка „Горки“ и продължиха на изток нагоре по широкото шосе с шест платна. Холис погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто напуснаха посолството.

— Виждаш ли го? — попита Бренън. Холис надникна през задното стъкло.

— Не още.

— Добре.

Неочаквано Бренън зави рязко наляво и гумите на колата изсвириха. Те префучаха през площад „Добринин“, после по улица „Ординка“, право на север към центъра на Москва и хотел „Русия“. Холис знаеше, че този маршрут ще им отнеме няколко минути повече, но така нямаше да се натъкнат на хората на КГБ, които щяха да се опитат да пресекат пътя им, заобикаляйки дежурните милиционери около Кремъл.

— Ако ме пипнат за превишена скорост, ще ме изритат от страната — каза Бренън.

— Това притеснява ли те?

— Не… Но си нося колта — четиридесет и пет калибъра. Това може да усложни нещата. Дипломатическият ми имунитет не е много стабилен.

— Ако ни заковат, ще взема пистолета и ще опера пешкира.

— А-а… няма нужда. И без друго вече ми дойде до гуша от тая гадна страна.

— Карай.

Бренън натисна педала по-силно нагоре по улица „Ординка“. Пъхна още дъвка в устата си и балоните станаха по-големи.

Холис повдигна левия крачол на дънките си, пъхна ръка в ботуша и измъкна сив нож с щемпела на военновъздушните сили. Пъхна ножа в колана под якето. Бренън го погледна с крайчеца на окото, но нищо не каза.

Холис вече виждаше Москворецкия мост на около половин километър пред тях, а отвъд него хотел „Русия“ ставаше все по-голям с всяка измината секунда. Няколкото коли по пътя сякаш бяха спрели на място. Зад тях се чу продължително свирене на клаксон. Холис погледна през задния прозорец.

— Ченгетата.

— Чувам. Каква е колата?

— Лада.

— Скапана таратайка. Мощността й е почти колкото на електрическа самобръсначка.

— Каквато и да е, но са по петите ни.

— Няма да е задълго.

Фордът полетя напред и Холис видя, че ладата изостана. Полицейската кола нямаше сирена, нито буркан на покрива и клаксонът утихна, въпреки че Холис знаеше, че продължава да свири, защото фаровете на ладата присветваха всеки път, когато шофьорът натиснеше клаксона.

Бренън профуча през моста със сто и петдесет километра в час и пред очите на Холис се мярнаха някакви размазани пешеходци, които бяха спрели на тротоара на моста и се бяха ококорили. Фордът слезе от моста, като подскочи във въздуха, после отцепи по крайбрежното шосе и профуча диагонално край наблюдателната кула на ъгъла на Кремъл. Когато приближиха до входната алея на хотел „Русия“, Бренън попита:

— От източната страна ли?

— Да. Ти продължавай. Връщай се обратно в посолството. — Бренън измъкна колта от кобура през рамото си.