Литмир - Электронная Библиотека

Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми захвана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.

— Ставай — казва, — главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но за това, че си остригал брадата на ходжата — аферим! — И ме целуна. — Мъж си! Тая есен — казва — ще те годим!

— А пари? — вика мама.

— Има ли майсторлък — вика баща ми, — парите сами ще дойдат.

Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата, и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.

— Ела в село да си хванеш кацата! Агаларите ще ти платят, само да си я изтеглиш от вира!

Преди още да наближа Хамбардере — чувам: ба-ам, бу-ум! — бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.

— Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем да мигнем.

Хвани я, но как? Хамбардере — девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер ме може да се закрепи, камо ли човек!

— Давайте — казвам — въже!

Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.

За спускането — спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода й тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи и ври, хем като бясна се върти. Синьо-зелена, господ я знае има ли дъно или няма! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша — няма дъно! Викнах да ме изтеглят — не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: „Лию, връщай се, тия зян ще те направят!" Другият ми шушне: „По-добре смърт, отколкото срам!" Рекох: „Втория ще слушам", и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водката, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.

Кацата кръжи с водата и аха-а — вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата — замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените — имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.

Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата — напила се с вода — станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.

— Теглете бре!

— Не можем! — чува се отгоре. — Тежко!

Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се трило на козирката на скалата, до половина се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. „Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?... Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата."

„С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!" Реших: „Ще се държа за кацата." И се развиках:

— Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!

Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам — намерих се във водата. Натопи ми се главата, плисна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат:

— Удави се, удави се!

Но видяха, че изплавах заедно с кацата, и завикаха отново:

— Жив е, жив е! Тичайте за въже!

Докато да дойдат с въжето, каквото се е преживяло във водовърта, да се не случва нито на приятел, нито на враг! Кацата мазна, държа я едвам, на това отгоре разиграла я водата, та се мята като бесна! Хакне се в единия бряг, а че литне към обратния и не гледа дали няма ръцете ми да се пречукат. А удари ли ме в ръцете — водовъртът ще ме лапне на една глътка: усещам я водната бургия как в джендема й се ще да ме забие. По едно време дойде ми наум да възседна кацата, за да мога да я управлявам. Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.

Гракнаха сто гърла: „Аферим!" и „Ашколсун!" и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще устискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? „Чумберчета мили, баюви — замолих се, — дръжте се, баювите, и ма спасявайте!... Дръжте се и ма спасявайте!"

Хем се молех, хем и стисках, и работех с краката. Фукне ли кацата към брега, аз протягам краката и вместо да се блъснат кацата с камъка, блъснат се камъкът и мойте крака и кацата се връща във водата. Най-сетне донесоха въжета и ги спуснаха. Вързах с едното кацата, а с другото и себе си — как ги вързах, аз си знам — и тогава се провикнах:

— Тегли-и!

Изтеглиха кацата. След нея — и мене. Ходилата ми — в кръв. Кожата по коленете ми — обелена. Дадоха ми гащи, качих се на един катър и — хайде в Хамбардере. Един ми води мулето за оглавника като на хаджия, а зад мене текнала върволица от стари и млади — краят й не може да се види. Влачат и кацата. Настаниха я агаларите в двора на джамията и обявиха:

— Селска ще бъде, тука ще седи!

Питат ме дали съм съгласен.

— Съгласен съм при едно условие: да се покачи на кацата Кара Сулю и три пъти пред събралите се хора да извика, че дървените обръчи са по-добри.

Качи се Кара Сулю и не само извика, ами и от него си притури:

— Селяни, млади и стари, ако майстор ги направи, дървените обръчи са най-добри! Дървените обръчи са най-добри!

Платиха ми кацата, на това отгоре дадоха ми вълна, мед и восък, та се събраха три товара за една нищо и никаква дънеста каца. Като ме видя баща ми с товара и му разправих защо съм в чужди гащи, очите му ей такива се опулиха.

След това тръгнаха мераклиите един след друг каци да им правя, разви се алъш-веришът, аман казах от мющерии и от пари. Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!

Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и не беше стригал ходжа.

2
{"b":"214558","o":1}