Един се не намери с око за хубост!

Вместо да се върна в дюкяна, отидох в кръчмата на Жълта Петра и съм се тъй нацепил, че кога са ме занесли у дома, не зная. Оттогава работата тръгна мъртво. „Бакиш” обра селските ни мющерии и алъш-веришът се запече. Намалихме цената на папуците. „Бакиш” — и той. „Бакиш” продаваше само в брой, ние решихме да продаваме на кредит и с това да го надвием, но и тука контрата остана у кундурджиите. Плъзнаха хората на вересия да взимат, никой в брой. Един вика: „Ще ти платя, като взема заплата.” Друг: „Гроздето като продам”, трети обещава да се отборчи „по харман” — житото си като овършее, пети, шести и така нататък. Не броя келепирджиите, приставите, финансовите агенти и стражарите, дето вземаха и завличаха и едно благодаря не казваха. Един те подплаши с калъчка, друг — с писалка, а градските агенти само с това ме стряскаха: „Ще върнем касапниците в дюкянчетата, мисли му!” И вземаха кой за бабата, кой за жената, кой за децата, все до заплата уж, а никой една пара не даде, не плати!

Тъй закъсах с тия вересии, че ходехме на църква поединично — аз, жената и бабата с едни и същи папуци.

Като видях, че фалиментът ми е в кърпа, реших: „Вересия никому! Господ от небето да слезе, ще го върна, ако не плати с пари!” И се дори заклех. Паднах на коленете и се провикнах: „Боже, Боже, кьорав да стана, боже, ако отсега нататък дам на вересия!” Прекръстих се и тъкмо съм се изправил на краката, виждам, че влиза бащин приятел от Козаново, имаше един — Митю, Митю Гуката. Разкрачил една усмивка от едното до другото ухо, с торба на рамото и от вратата още вика:

— Коста, Коста, хаирлия, Коста, за трийсет души сватбари папуци ще купувам! Давай да мерим!

Извади от торбата един сноп с клечки — мерките на сватбарите, дето щеше да обува — и започна да избира. Тия-ония! Тия-ония — обра ми, току-речи, цялата сергия, натика папуците в торбата и си тръгна.

— А парите, Гука-а?

— Парите — на харман! — вика ми Гуката. — Пиши ми ги на вересия!

— Тъй ли? Дай си ми папуците!

Той се облещи. Рече да излезе, аз го дръпнах. Сборихме се, взех торбата, изтърсих папуците на плочника, грабнах сатъра от Пъпката и започнах да ги кълцам на кайма. Сбра се цялата чаршия:

— Чакай бе, Коста! Недей бе, Коста!

— Нема чакай, нема недей! Ще му го наръгам в за- занаята и в памуците, и в гумените цървули на „Бакиш”, и в мющериите, дето ме завличат и обират, и в кьоравия свят, дето не вижда накъде е тръгнал!

Псувам и кълцам, кълцам и псувам, докато сдробих всичките папуци на кайма. Хвърлих сатъра и си тръгнах, ама не за вкъщи, а надолу по реката, че главата ми се беше запалила и хора не ми се искаше да виждам. Седнах край реката, намокрих главата, дойдох на  малко на себе си и ми олекна: няма вересии, няма данъчни агенти и стражари-келепирджии, няма тоя „Бакиш” дамм ме души на пресекулки! Няма! Няма! Няма!

Това — няма! Ала има къща и жена. Празна къща, гладна къща. И тъща в нея. Само ме гледа в ръцете: с хляб или без хляб се връщам, а че извърти очите към жена ми: „Видя ли?” Тя навремето я придумвала да се жени не за мене, а за внука на Хаджи Фаница — с осемнайсет декара бахча. Минка взе мене и това майка й не можа да й прости. Как щеше сега да я погледна в очите? Да кажа, че нямам в джоба си нито пара! По добре да се удавя в реката и да свърши тоя срам.

Изправих се на брега, походих нагоре-надолу да разбера къде е по-дълбоко, прекръстих се, казах: „Прощавай, Минке!” и се рязнах в мътната вода. Исках по-дълбочко да забия, по-набързо да се свърши, но набарах нещо мазно. Отворих очите — котка! Пречукана котка във водата. Догнуся ме и бързо-бързо се измъкнах от вира. Седнах на брега да се суша и започнах по човешки да размислям: „Защо да се давя? 3а да оставя Минка на Хаджи Фаница? А че не мога ли аз да шавна до Америка и да напечеля не една, а две бахчи и да накарам Минкината мама бърните си да прехапе?”

Разгеле имах в Америка познати две момчета от Чешнигир нова махала, забегнали преди войната в Детройт. Като стана войната, те, патриотчетата, прегазили океана да се бият за доброто на България. Зачислиха ги в ротата на капитан Челбов. В един поход газехме кал, единият минал по-наблизо до капитана и го опръскал. Оня сербезлия вдига бича: „Де се навираш, сукин сине, мамка ти!” — и пляс — по врата на американчето. То, невидяло войниклъка и не знае какво е военна дисциплина, обръща се и вика на капитана! „И аз — казва — мамка ти!” Вади Челбов револвера да го стреля — едвам го спряхме. Даде присъда да се ударят на американчето двайсет и пет тояги. Ординарец бях на Челбов — замолих го да не е пред цялата рота наказанието, ами на закрито, в палатката, че да не осрамотяваме момчето — все пак самичко е дошли да мре за доброто на България. Послуша ме капитанът и заповяда да изпълня наказанието. Въведох американчето в палатката и му казвам да вика. Почнах аз, лу-уп — с тоягата в раницата, а пък американчето. реве като заклано. Аз бия, то реве, докато отброихме двайсет. Петте само ги ударих на месо, да не е без хич. Оттогава това американче все в очите ме гледаше и бе готово в огъня да стъпи заради мене. При демобилизацията, като се сбогувахме — каза ми:

— Коста, при челбовци тука не се живее! Ела с мене в Америка! Пари да напечелиш, пък ако искаш сетне — върни се!

Тия думи си припомних и реших: само в Америка! Тя много е оправила, и мене ще оправи!

Върнах се вкъщи весел. На жените — нищо. Написах писмо на чешнигировчето, след месец и нещо отговорът дойде „Идвай! Чакам те! Ще те срещна като цар!”

Извадих пашипорт — тогава ваденето на пашипорти беше играчка, — а на жената не обелвам нито зъб. Ще писне, ще ревне — и върви се оправяй. Реших: ще замина тихомълком. Ще й се обадя от Америка. Насрочих и ден —двайсети август. Накарах жената да сготви тоя ден гювеч, та ядохме, а че станах и тръгнах. Но като тръгнах — опустял и град, взе, че ми домиля. Рекох: „Ако с жената не се простих — хайде поне с града да се простя.” До железницата имаше време... Тръгнах по чаршията, надолу към Чинара, дето е офицерското събрание. Вътре — свети. Тъкмо очите си да отрия в българска фуражка. Прозорчетата бяха ниски — надникнах и видях: тия калпазани, офицерите, наредили се на маса, турили бъчонка на средата на масата и пият пенливо някакво, жълто. Викам си: „Това е бира!” Бях чул, че се е появило такова някакво такова питие, ама какво е — не бях го нито виждал, нито пък опитвал. Та ти казвам, пият офицерите и тракат халбите, а пък аз ги наблюдавам.

Изведнъж спомних си думите на майстор Али: „Започне ли светът да си събува папуците — няма кой да го спре. Събува ли потурите, той ще си събуе и папуците! И кой знае още какво!” Ето ти я новата мода! Жълта пикня дето се вика, ама я надуват господата, че е ново. Само, че тоя път и аз ще близна от каймака на пикнята, че да става каквото ще!

И реших: Америка няма да се помести! Пашипорта може да почака. Грабнах се — та в Прангата — родното ми село.

— Тате — казвам на дъртия, — ти веднъж си ме родил, роди ме още веднъж!

— А бре, Коста — чуди ми се дъртия, — може ли два пъти човек да се роди?

— Може — казвам — и три, ако ми дадеш моя дял от голямата градина да го продам и да свърша тай дето съм я намислил.

И му разправям до какъв дамар съм се допрял. Моят стар баща беше служил в жандармерията, горската — схвана горе-долу положението и — господ да го прости! — съгласи се. Вързах десет наполеона в кърпата, платих сергийно право, докарах бира от Пловдив, каца с лед, скара за кебапчета, две чинии, две халби, а като най-последно накарах Вангелакито — иконописеца — да ми нарисува свети Георги на кон и с една пенлива халба в едната си ръка, а в другата — шашка, а с шашката набол кебапче. Под тая картина — надпис ей с такива едри букви, черни върху жълта книга:

ЛЕДЕНА БИРА — ОФИЦЕРСКА

Че като се нарои един народ! Олеле, мале! Народа като се юрне, не можеш да го спреш. Ама че бирата била горчива! Нищо, баламите ги не стряска. Някои питаха защо бирата е офицерска.