— Вие, значи, решихте да останете? — добави той.

— Да — каза тя, — и сгреших. Не бива да свикваме с недостъпни удоволствия, когато имаме хиляди задължения…

— О, представям си…

— Не можете, защото не сте жена.

Но мъжете също имали свои скърби и разговорът почна с няколко философски размисли. Ема надълго се разпростря за нищожността на земните чувства и за вечната самотност, в която е погребано сърцето.

За да се издигне пред нея или от наивно подражание, тъжен поради нейната тъга, момъкът каза, че през всичкото време бил много отегчен от занятията си. Процедурата го дразнела, други призвания го влечели, а майка му не преставала да го измъчва с всяко писмо. Защото, говорейки, всеки от тях определяше по-точно причините на болката си, като се възбуждаше малко в това засилващо се доверяване. Но навремени се спираха пред пълното изливане на мисълта си и тогава търсеха да измислят някоя фраза, която все пак би могла да я предаде. Тя не призна страстта си към другия; той не спомена, че я бе забравил.

Може би той вече не си спомняше за вечерите след баловете с маскираните като работнички жени; и тя не си спомняше несъмнено някогашните срещи, когато тичаше сутрин през ливадите към замъка на любовника си. Шумовете на града едва стигаха до тях; и стаята изглеждаше малка, като че нарочно да сближи повече тяхната самотност. Ема, облечена в памучен пеньоар, облягаше кока си в гърба на старото кресло; жълтият тапет на стената беше като златен фон зад нея; и непокритата й глава се отразяваше в огледалото с белия път по средата, а краят на ушите й се подаваше под косите.

— Но извинете — каза тя, — аз ви досаждам с вечните си оплаквания!

— Не, не!

— Да знаехте — поде тя, като изви към потона хубавите си очи, в които играеше сълза — всичко, каквото съм мечтала!

— Ами аз! О, аз много страдах! Често излизах, тръгвах, влачех се по кейовете, зашеметявах се от шума на тълпата, без да успея да прогоня обсебилата ме мисъл, която ме преследваше. На булеварда у един продавач на стари изображения има една италианска гравюра, която представя някаква муза. Тя носи туника и гледа луната, с незабравки в разпуснатите коси. Нещо непрекъснато ме тласкаше нататък; стоял съм цели часове.

Сетне с треперещ глас добави:

— Тя приличаше малко на вас.

Госпожа Бовари извърна глава, за да не види той неудържимата й усмивка, която тя усещаше, че се появява.

— Често — продължи той — аз ви пишех писма, които после късах.

Тя не отговаряше. Той продължи:

— Представях си понякога, че някоя случайност ви е довела в града. Мислех, че съм ви познал на някой ъгъл по улиците; и тичах след всички фиакри, през прозорчетата на които се показваше шал или воал, прилични на вашите…

Изглеждаше, че тя бе решила да не го прекъсва. Скръстила ръце и навела лице, тя гледаше розетката на пантофите си и мърдаше на интервали пръстите на крака си под сатена.

Все пак тя въздъхна:

— Най-тъжното, нали, е да влачиш като мене едно безполезно съществуване? Ако мъките ни можеха да бъдат полезни някому, човек би се утешил с мисълта за жертвата.

Той почна да възхвалява добродетелта, дълга и мълчаливите самопожертвования, тъй като сам изпитвал невероятна потребност за преданост, която не могъл да утоли.

— Много бих искала — каза тя — да бъда милосърдна сестра в болницата.

— Уви — отвърна той, — за мъжете няма такива светли призвания и никъде не виждам никакво занятие освен може би медицината…

С леко свиване на раменете Ема го прекъсна, за да се оплаче от болестта си, от която насмалко щяла да умре. Колко жалко! Сега тя не би се мъчила. Леон тутакси въздъхна за гробния покой и разказа дори как една вечер бил написал завещанието си, поръчвайки да го погребат с хубавото малко одеяло на кадифени ивици, което получил от нея; защото и двамата искаха това, което говореха, да е било истина, създавайки си идеал, по който нагласяваха сега своя минал живот. От друга страна, словото е машина за сплескване, която винаги разтяга чувствата.

Ала при измислицата за одеялото тя попита:

— Но защо?

— Защо ли?

Той се колебаеше.

— Защото много ви обичах!

И тържествувайки, че е преминал мъчнотията, с ъгъла на окото си Леон дебнеше лицето й.

Стана както небето, когато някой порив на вятъра прогони облаците. Струпаните тъжни мисли, които помрачаваха сините му очи, като че изчезнаха; лицето му просия.

Той чакаше. Най-сетне тя отговори:

— Аз винаги подозирах това…

Тогаз те си разказаха малките събития на онова далечно съществуване, радостите и тъгите на което току-що бяха изразили накъсо само с една дума. Той си спомняше беседката с пълзящата лоза, роклите, които бе носила тя, мебелите в нейната стая, целия й дом.

— А нашите бедни кактуси де са?

— Тая зима мразът ги уби.

— Ах! Знаете ли, аз мислех за тях! Често ги виждах пак, както в онова време, когато в летните утрини слънцето ярко блестеше по капаците… и виждах вашите голи ръце да се движат между цветята.

— Клети приятелю! — рече тя, като протегна ръка към него.

Леон бързо залепи устни в нея. След това, като въздъхна дълбоко, продължи:

— В ония времена вие бяхте за мене някаква непроумявана сила, която заробваше моя живот. Веднъж например бях дошъл у вас, но вие без съмнение не си спомняте това, нали?

— Спомням си — каза тя. — Продължавайте.

— Вие бяхте долу, в преддверието, на последното стъпало, приготвена за излизане; бяхте дори с шапка, която имаше сини цветчета; и без всякаква покана от вас въпреки волята си аз ви придружих. При все това всяка минута все повече съзнавах глупостта си и продължавах да вървя до вас, не смеейки да ви придружавам както подобава и не желаейки да се отделя. Когато влизахте в някой дюкян, аз оставах на улицата и гледах през прозореца как сваляхте ръкавиците си и брояхте пари на тезгяха. После позвънихте на госпожа Тюваш, отвориха ви, а аз останах като идиот пред голямата тежка врата, която се затвори след вас.

Госпожа Бовари, слушайки го, се учудваше, че е толкова остаряла; всички тия неща, наново изникнали, сякаш разширяваха нейното съществуване; те бяха като че неизмерими области на чувства, в които тя се възвръщаше; и от време на време казваше с тих глас и полуспуснати клепачи:

— Да, истина!… Истина!… Истина!…

Те чуха да удря осем часът от различните часовници на квартала Бовоазен, който е пълен с пансиони, църкви и напуснати големи домове. Вече не говореха, но когато се гледаха, усещаха някакво бучене в главите си, сякаш нещо звънтящо бе излетяло взаимно от техните втренчени зеници. Хванаха ръцете си; и миналото, бъдещето, спомени и мечти, всичко се смени в сладостта на тоя възторг. Нощта се сгъстяваше по стените, дето още светеха полустопени в мрака силните бои на четири цветни отпечатъка, които представяха четири сцени от „Кулата Нел“ с обяснения отдолу на испански и на френски. През спуснатия наполовина прозорец се виждаше ъгъл от черно небе между заострени покриви.

Тя стана да запали две свещи на скрина, после пак се върна да седне.

— И така?… — рече Леон.

— И така?… — отговори тя.

Той мислеше как да поднови прекъснатия диалог, когато тя му каза:

— Коя е причината, че никой до днес никога не ми е изказвал подобни чувства?

Помощникът възкликна, че идеалните натури са мъчни за разбиране. Той още от пръв поглед я бил обикнал; и се отчайваше, като мислеше за щастието, което биха имали, ако по милостта на случая, срещайки се по-рано, бяха се привързали един към друг неразделимо.

— Аз съм мислила за това понякога — рече тя.

— Каква мечта? — промълви Леон.

И като пипаше деликатно синия кенар на нейния дълъг бял колан, той добави:

— Но кой ни пречи да почнем отново?…

— Не, приятелю — отговори тя. — Аз съм твърде стара… вие сте твърде млад… Забравете ме! Други ще ви обичат… вие ще обичате.

— Не като вас! — извика той.

— Какво дете сте вие! Хайде, нека бъдем разумни! Аз искам това!