Оттогава тоя спомен за Леон се превърна в център на нейната мъка; той искреше по-силно, отколкото огън, накладен от пътници в руските степи и изоставен върху снега. Тя се втурваше към него, сгушваше се, разравяше нежно това загасващо огнище, търсеше наоколо си всичко, което би могло да го разпали повече; най-далечните спомени, както и най-скорошните случаи, онова, което изпитваше, и онова, което си въобразяваше, чувствените и желания, които се разсейваха, плановете й за щастие, разчупени от вятъра като сухи клони, нейната безплодна добродетел, нейните угаснали надежди, къщните неприятности — тя събираше всичко, вземаше всичко и употребяваше всичко, за да сгорещи своята скръб.

Между това пламъците затихваха, било че горивото се свършваше, било че бе натрупала твърде много. Любовта полека-лека угасваше. Поради отсъствието съжалението се потискаше от навика; и онова пожарно зарево, което обагряше с пурпур нейното бледно небе, се застла с повече мрачина и постепенно изчезна. В своето замаяно съзнание тя смяташе дори отвращението си към съпруга за влечение към любовника и парливостта на злобата като топлота на нежността; но понеже ураганът продължаваше да вилнее и страстта изцяло се изпепели, а никаква помощ не дойде, никакво слънце не изгря, от вси страни падна дълбока нощ и тя остана загубена сред ужасен студ, който цяла я пронизваше.

Тогаз, както в Тост, почнаха тежки дни. Сега тя се смяташе много по-нещастна, защото имаше опита на скръбта ведно с увереността, че тя няма да има край.

Жена, която си бе наложила толкова големи жертви, можеше да си позволи някои прищевки. Тя си купи готически молитвен стол и за един месец похарчи четиринадесет франка за лимони, за да чисти ноктите си! Писа в Руан да й изпратят синя кашмирена рокля; избра си от Льорьо най-хубавия ешарп; тя се опасваше с него над домашната роба; и при затворени капаци, с книга в ръка, лежеше на канапето в тая премяна. Често сменяше прическата си: ту китайска, ту на меки къдрици или на плитки; вчеса се на крив път и подви косите си надолу като мъж.

Реши да учи италиански: купи речници, граматика, куп бели листа. Опита да чете сериозни книги, история и философия.

Понякога нощем Шарл се събуждаше стреснат, мислейки, че го викат за някой болен.

— Ида — избърборваше той.

А това бе звукът на клечка кибрит, когато Ема драскаше, за да запали лампата. Но с книгите ставаше същото, както и с ръкоделията, които, само започнати, затрупваха нейния скрин; тя ги вземаше, оставяше ги и започваше други.

Имаше пристъпи, през които лесно би могла да стигне до чудатости. Един ден твърдеше — противно на мъжа си, — че би могла да изпие половина голяма чаша ракия, и понеже Шарл има глупостта да я предизвика, тя глътна ракията наведнъж.

Макар че имаше лекомислени прояви (по думите на йонвилските жители), Ема все пак не изглеждаше щастлива и обикновено в ъглите на устата й имаше оная застинала гънка, която сгърчва лицата на старите моми и на неуспелите честолюбци. Тя беше цялата бледа, бяла като платно; кожата на носа й се опъваше към ноздрите, очите й гледаха някак неопределено. Когато намери три сиви косъма на слепите си очи, заговори за своята старост.

Често съвсем отпадаше. Веднъж дори има кръвохрачене и тъй като Шарл се суетеше и не скриваше безпокойството си, тя каза:

— Е, та що от туй?

Шарл се оттегли в кабинета си, облакъти се на масата, седнал в креслото под френологичната глава, и заплака.

Той писа на майка си, молейки я да дойде, и имаха дълги разговори по повод на Ема.

Какво да решат? Какво да се прави, щом тя отказваше да се лекува с каквото и да е?

— Знаеш ли какво трябва на жена ти? — подемаше старата Бовари. — Усилен труд, ръчна работа! Ако беше принудена, както толкова други, да изкарва прехраната си, тя нямаше да има тия настроения, родени от купищата глупости, с които си тъпче главата, и от празнотата, в която живее.

— Но тя се занимава — отговаряше Шарл.

— О, занимава се! С какво? Да чете романи, лоши книги, съчинения против вярата, дето се подиграват на свещениците с думи, взети от Волтер. Но всичко това ще отиде още по-далеч, клето чедо, и всеки, който няма вяра, винаги свършва зле.

Така че решено беше да попречат на Ема да чете романи. Тая работа съвсем не изглеждаше лесна. Добрата жена се нагърби да я свърши: когато минеше през Руан, тя щеше да отиде лично при книжаря и да му съобщи, че Ема прекратява абонамента си. А ако той въпреки това упорства в тоя свой занаят на отровител, няма ли човек право да се обърне към полицията?

Сбогуването на свекървата със снахата беше сухо. През трите седмици, докато бяха заедно, те не бяха разменили и четири думи, като не се смятат въпросите и любезностите при срещането им на трапезата и вечер, преди да си легнат.

Старата госпожа Бовари си замина в сряда, пазарния ден в Йонвил.

От заранта площадът беше задръстен с цял ред двуколки, които, облегнати в земята и с окови във въздуха, заемаха мястото пред къщите от църквата до странноприемницата. Отсреща имаше палатки, дето се продаваха памучни платове, вълнени одеяла и чорапи заедно с конски юлари и връзки сини панделки, краищата на които се развяваха от вятъра. Едра железария бе сложена на земята между пирамиди от яйца и кошници със сирене, отдето се промушваха лепкави сламки; до земеделските машини — ниски клетки, в които кудкудякаха кокошки и подаваха през пречките главите си. Множеството, струпано на същото място, без да ще да помръдне, застрашаваше от време на време да строши стъклата на аптеката към улицата. Всяка сряда аптеката винаги беше пълна и хората се тъпчеха там не толкова да купуват лекарства, колкото за медицински съвети: такава блестяща известност имаше господин Оме из околните селища. Неговата здрава самоувереност беше замаяла селяните. Те го смятаха за най-големия от лекарите.

Ема се беше облакътила на прозореца (тя често правеше това: в провинцията прозорецът замества театъра и разходките) и се развличаше, гледайки навалицата от селяни, когато съзря някакъв господин в редингот от зелено кадифе. Той носеше жълти ръкавици, макар че бе обут с груби гетри, и отиваше към къщата на лекаря, следван от един селянин, който вървеше, отпуснал глава, с много умислен вид.

— Мога ли да видя господин лекаря? — попита той Жюстен, който приказваше на прага с Фелисите.

И като го помисли за прислужник: в къщата, добави:

— Кажете му, че господин Родолф Буланже от Ла Юшет го търси.

Новодошлият прибави към името си титулната частица не от суетност, но за да разберат по-добре кой е. Ла Юшет наистина беше имение близо до Йонвил, от което той бе успял да придобие замъка с два чифлика, които обработваше сам, без да се притеснява много. Живееше по ергенски и минаваше за човек, който има петнадесет хиляди доход.

Шарл влезе в залата. Г-н Буланже му посочи ратая си, който искаше да му пуснат кръв, защото усещал мравки по снагата си.

— Това ще ме изчисти — отвръщаше той на всички доводи.

Тогава Бовари поръча да донесат бинт и едно легенче и помоли Жюстен да го държи. После се обърна към съвсем побледнелия селянин:

— Никак да не се боиш, юначе!

— Не, не — отговори човекът, — карайте.

И със самохвалски вид протегна голямата си ръка. От рязването на ланцета кръвта бликна и опръска огледалото.

— Дай по-близо легенчето! — викна Шарл.

— А — рече селянинът, — също като малко изворче, което тече! Каква червена кръв съм имал! Това е хубав белег, нали?

— Понякога — поде лекарят — отначало не се усеща нищо, после идва припадъкът и особено когато са яки хора като него.

При тия думи селянинът изпусна калъфчето, което въртеше между пръстите си. Облегалото на стола изпращя от разтърсването на плещите му. Шапката му падна.

— Предполагах, че това ще се случи — рече Бовари, като натисна вената с пръст.

Легенчето в ръцете на Жюстен затрепера: коленете му се подгънаха, той побледня.

— Ема, Ема! — позова Шарл.