 |
| ||||||||||||
Панова, Искра Йорданова (Радомир,13.09.1918 – София, 5.08.2004). Завършва гимназия в София през 1937 и романска филология в Софийския университет през 1950. Начин на съществуване за нея стават следването, изживяването, изстрадването на идеал, противопоставянето на ретроградното и догматичното, гражданските, идейните и интелектуалните борби. През 1938 става член на БОНСС (Български общ народен студентски съюз, свързан с БКП) и на РМС (Работнически младежки съюз, забранен от правителството на Кимон Георгиев след преврата на 19.05.1934). Панова е арестувана от тогавашната власт, изключвана е от университета. През 1941–1942 временно е въдворена от тогавашния отдел на Държавна сигурност при Дирекцията на полицията в женското отделение на селището на ДС „Гонда вода“ – „Св. Никола“, в близост до Асеновград, като опасна за обществения ред. През 1942 е осъдена на доживотен затвор. След 9 септември е член на ЦК на РМС (1944–1950), представител е на българската младеж в Световната федерация на демократичната младеж в Париж (1946–1947). Работи като главен редактор на сп. „Младеж“ (1948), началник на отдел „Връзки с чужбина“ (1948–1950) и зам.-председател (1952) на Комитета за наука, изкуство и култура. От 1958 е научен сътрудник в Института за литература при БАН, старши научен сътрудник І ст. (дн. професор, 1975–1980) в същия институт. След Пражката пролет през 1968 и окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор И. Панова, като противник на тоталитарната система, се оттегля от обществения живот. Тя е един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (учреден на 3.11.1988).
Първите публикации на И. Панова са в ученическия в. „Звън“ през 1936. Активно сътрудничи през 1938–1941 на в. „Заря“, на нелегални издания. А след края на Втората световна война печата във в. „Младежка искра“, „Работническо дело“, „Народна младеж“, „Народна култура“, сп. „Младеж“. В сп. „Литературна мисъл“ публикува редица статии и студии от 50-те до 70-те години, поставящи важни литературоведски и естетически проблеми за своето време („На дискусията върху реализма в Москва“, 1957; „Около проблема за стиловия анализ“, 1959; „На конгреса по естетика в Атина“, 1960; „Колко е черен дяволът“, 1974, и др.).
През 1967 излиза книгата ѝ „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа“. Тя има няколко издания и е защитена през 1973 като докторска дисертация. В духа на модерната литературна теория, която в Западна Европа се развива след средата на ХХ век, в книгата си И. Панова предлага нов научен подход към литературното наследство на тримата класици, основан на т.нар. точни методи в изучаването и тълкуването на литературния текст, свързан с показване на пораждащия модел на разказа, неговата поетика – и поетики с оглед текстовете на тримата писатели. Авторката разкрива как са направени разказите, какъв художествен и съдържателен смисъл носи тяхната форма. В противовес на разказването, характерно за академичната научна традиция, книгата е написана динамично и в стилистика, разбираема за широка филологическа аудитория, с образен, точен и ясен език. През 60-те години на ХХ век тя взривява две властващи „парадигми“: тази на официалното литературознание, зададено от нормата на социалистическия реализъм и естетика, и тази на т.нар. импресионистична критика, която, макар и противопоставяща се на официалното литературознание, следваше духа на литературознанието на ХІХ век, зададен като идея от позитивизма и повлиян от принципите на романтизма за естетизъм и преживяване на текста. Книгата на И. Панова трасира пътя за работите на Никола Георгиев, Радосвет Коларов и на идващите след тях теоретици и историци на литературата. Присъствието на И. Панова по този начин в културното мислене на времето е причина за литературните полемики, в които тя участва. Най-значимата сред тях е с Тончо Жечев.
Втората ѝ книга, „За статута на човека“ (1978), в плана на хуманитаристиката е своеобразно продължение на първата, дотолкова доколкото разширява полето на представите за научно знание – с оглед на съвременните методологии от втората половина на ХХ век за тълкуване на литература, изкуство, култура. Това е стратегия, която цели окончателното изместване и ситуиране в периферията на културното поле на официалното – според правилата на социалистически реализъм – литературознание и на импресионистичното и субективистично научно изследване. Научното намерение на И. Панова е свързано не с буквалното и механично прехвърляне на едно модерно знание върху българската литература, изкуство и култура, а с научното съобразяване с принципите на това знание при работата с българското книжовно наследство. Панова критично представя съвременните ѝ, след средата на ХХ век, школи в литературознанието и хуманитарни парадигми, като фройдизъм, структурализъм, авангард и пр., а също и пресечните точки на съвременните методи на тълкуване на литературата, изкуството и културата с философията, доколкото философията в това време все още има значение за хуманитаристиката. Тя коментира също и проблема за човека, техниката и технологиите, за човека и машината – проблем, който стана изключително актуален през годините на ХХІ в.
Искра Панова е съставител и редактор на академичните сборници „Елин Пелин. Сто години от рождението му“ (1978) и „Граници и възможности на литературознанието“ (1986). Участва в редколегии, научни съвети, дискусии, следвайки принципите си, с професионална компетентност и взискателност, с чувство за справедливост и отзивчивост, помагайки на тези, които са търсили помощта ѝ, особено на младите прохождащи литературоведи.
