Джоди и Маргарет му се усмихваха. Вдясно от Джоди беше Тод Крейн, негов кум и управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“.

Според вестника, новобрачната двойка смятала да прекара медения си месец в южна Франция.

Къщата беше малка — три спални, две бани, в Белмонт, на осемдесет и пет километра от Сан Франциско. Хората, живели в нея преди това, я бяха поддържали в отлично състояние. В задния двор имаше и хубава градина. Имаше малък фонтан, заобиколен от каменни пейки. Покрай оградата растяха плодни дръвчета — портокали, лимони, череши и две сливи, макар че сега, в средата на януари черешите и сливите бяха оголели.

Дженифър Уит бе станала още със зората и бе пробягала петте километра до колежа и обратно. След процеса не беше запалила нито една цигара. Седна на масата в кухнята, отвори прозореца един сантиметър, наля си кафе и започна да яде кроасана от фурната на ъгъла. Беше облачно, но тихо, отвън долиташе ромоленето на фонтана и песните на птиците.

Беше първият ден от пролетния семестър. Дженифър беше готова в осем. Първият й час беше в девет. В продължение на две години не бе обявила кой ще е основният й предмет, но сега беше сигурна, че ще се занимава с психология. Искаше най-накрая да разбере себе си и реши, че колежът ще е добро начало.

Свърши с кроасана и остави чинията на мивката. Метна един пуловер на раменете си и надникна в спалнята. Майка й още спеше. Отиде при нея, целуна я по челото и каза:

— Тръгвам. Искаш ли да се видим за обяд?

Откакто се преместиха, Нанси спеше много. Сега се събуди и прегърна дъщеря си.

— Обядвай без мен. Стой в колежа. Намери си приятели.

— Ами ти?

Майка й се надигна.

— Не се безпокой за мен.

— Но аз се безпокоя. — Дженифър седна на леглото и Нанси я погали по главата.

— Никога не съм живяла по-добре. Откакто се помня.

Дженифър кимна и улови ръката на майка си.

— Знам. Просто не ми се искаше да стигна дотук по този начин.

Нанси се усмихна.

— Но поне стигнахме. Струва ми се, че сега най-важният въпрос е какво ще правим оттук нататък.

— Знам. Няма да е лесно — отвърна Дженифър и стана.

Нанси не пускаше ръката й.

— Добре, защо… само днес… защо не ме вземеш в града, за да хапнем някъде навън? Веднъж. Ти ще се посъвземеш. Аз ще изляза от къщи. Чувствам, че вече съм готова за това. Мога да се обадя и на Том…

Дженифър се замисли за миг.

— Ще бъде много хубаво, мамо. Ще се радвам.

Последната цветна снимка на Мат от училище беше увеличена и поставена в рамка на масичката край пътната врата. Преди да излезе, Дженифър се спря, както винаги. Този път я вдигна и се вгледа в лицето. Мат й се усмихваше щърбо. Тя целуна стъклото, остави снимката и отвори вратата. Пое дълбоко въздух и излезе навън, в хубавата сутрин.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2750

__Издание:__

Джон Лескроарт. Тринайсетият съдебен заседател

Второ издание

Издателство „Весела Люцканова“, 2001

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8453-61-4